„Аз също сигурно съм луда — какво е останало за обич в този свят? Защо все още съм се вкопчила в ръба, щом Бездната ми поднася всичко, за което вече копнея? Забрава. Край. Богове… край.“
— Не е само това, Бридток. Изглеждаш… втрещен.
Без да й отвърне и без да срещне погледа й, той тръгна към коридора. Торахавал изруга тихо и го последва.
Някога, много отдавна, брат й — едва ли беше на повече от четири, може би най-много на пет по онова време, много преди злото в него да беше напълно избуяло — се беше събудил с писъци в нощта и тя бе притичала до леглото му да го утеши. С детски думи той бе описал кошмара си. Бил умрял, но въпреки това вървял по света, защото бил забравил нещо. И не можел да си спомни какво. И скитал, и скитал по целия свят, с все един и същ въпрос, въпрос, задаван на всеки прокълнат да пресече пътя му. „Какво? Какво съм забравил?“
Трудно беше да примири разтрепереното ококорено дете, сгушено в прегръдката й в онази нощ, със злото и коварно хлапе няколко години по-късно.
Може би, помисли си сега, докато вървеше след Бридток и развяващите се зад гърба му дрипави роби, може би в интервала на онези няколко години Адефон Делат си беше припомнил какво е забравил. Може би беше онова, което един все още крачещ по света труп не може да не забрави.
Как се живее.
— Мислех, че денят уж трябва да е за спане — измърмори Ботъл, щом сержантът му го дръпна за ръката. Сянката на канарата, до която се беше свил, бе единствената причина все още да е жив. По-горещ ден от този не беше имало досега. Насекомите, изпълзели по каменните плочи, все едно се бяха опекли, корубите им пукаха като семена. Никой не помръдваше, всички мълчаха. Жажда и миражи с вода бяха обсебили цялата войска. По някое време Ботъл се беше унесъл в сън, който все още го дърпаше с изтръпнали, натежали ръце.
Само проклетият Фидлър да можеше да го остави на мира.
— Идвай с мен, Ботъл. Ставай. Веднага.
— Ако си намерил манерка с прясна вода, сержант, твой съм. Иначе…
Фидлър го надигна и го помъкна след себе си. Ботъл залиташе, усещаше езика си като сплетени ремъци, и едва забелязваше пътеката под краката си. Водеше встрани от пътя, между изваяни от вятъра скали, виеше се. Полузаслепен от жаркия блясък на слънцето, той не осъзна веднага, че са спрели и стоят на равно пространство гол пясък между високи камънаци. Чакаха ги двама души.
Сърцето му се стегна. Единият, седнал кръстато срещу тях, беше Бързия Бен. Вдясно от него клечеше убиецът Калам, с лъснало от пот тъмно лице. Изтърканите черни ръкавици бяха на ръцете му, дръжките на двата му дължи ножа стърчаха изпод мишниците му. Изглеждаше готов да убие някого, макар Ботъл да подозираше, че това си му е обичайното изражение.
Очите на Бързия Бен се бяха спрели върху него, вяли, но въпреки това смъртно опасни, като на леопард, играещ си с окуцял заек. Но и още нещо имаше в този поглед, помисли Ботъл. Нещо не съвсем прикрито. „Страх?“
А после вниманието му бе привлечено от куклите, наредени по пясъка пред чародея. Професионалният интерес му помогна да потисне страха си, поне за момента. Наведе се над тях.
— Старо изкуство е — рече Бързия Бен. — Но ти е познато, нали, войник?
— В безизходица си — отвърна му Ботъл.
Чародеят повдигна вежди, хвърли неразгадаем поглед на Калам и се окашля.
— М-да. Как го разбра това? И как… толкова бързо?
Ботъл сви рамене.
Бързия Бен се навъси на насмешливото сумтене на Фидлър.
— Добре, дявол проклет, някакви предложения какво да направя по въпроса?
Ботъл прокара ръка по мазната четина на темето си.
— Първо ми кажи какво се опитваш да направиш.
— Не е твоя скапана работа какво се опитвам да направя, войник!
Ботъл въздъхна и се настани върху пясъка в същата поза като Бързия Бен. Огледа фигурите и посочи една.
— Коя е тя?
Бързия Бен се сепна.
— Не знаех, че е „тя“.
— Първата, която си поставил, обзалагам се. Вероятно си се събудил от лош сън, съвсем объркан, но си разбрал, че нещо не е наред, нещо някъде, и тази — тази жена — тя е връзката ти с това. Семейство, бих се обзаложил. Майка? Дъщеря? Сестра? Сестра, да. Тя е мислила за теб. Много, напоследък. Виж заплетените линии от сенки около нея, все едно стои сред туфа трева, само че наоколо няма трева, тъй че тази плетеница е от някъде другаде.
— Гуглата да ме стисне за топките дано — изсъска Бързия Бен и очите му зашариха между фигурките по пясъка. Като че ли беше забравил войнствеността си. — Торахавал? В какво се е забъркала пък сега, в името на Бездната? И как никой от другите не може и една сянка да хвърли към нея?
Ботъл се зачеса по брадата, ноктите му докопаха гнида. Дръпна я и я хвърли.