Калам се сепна и изруга.
— Внимавай!
— Съжалявам. — Ботъл посочи куклата, увита в черна коприна. Сянката, която хвърляше, сякаш очертаваше две оси, като врани, кацнали на двете й рамене. — Това е Апсалар, нали? Добре, тя е замесена в това, макар и не за момента. Мисля, че пътят й е трябвало да пресече този на сестра ти, само че така и не е станало. Тъй че намерение е имало, но е неизпълнено и се радвай за това. Онзи там е Котильон и да, той танцува пъкления си танц, но единствената му роля е била в това да пусне камъчето надолу по склона — как ще се затъркаля то и какво ще повлече със себе си, го е оставил на съдбата. Все пак си прав, че си избрал Дома на Сянка. Инстинкт ли беше? Все едно. Ето го твоя проблем. — Посочи друга кукла, със скрита под качулка глава и загърната плътно в тънък като мъгла черен лен.
Бързия Бен примига и се намръщи.
— Едва ли. Това е Сенкотрон, той е централната фигура тук. Всичко това е свързано с него и проклет да си, Ботъл, това е повече от инстинкт!
— О, централен, разбира се, но виждаш ли как сянката му не се протяга?
— Знам, че не се протяга! Но мястото му е точно тук, проклет да си!
Ботъл се пресегна и взе куклата.
Бързия Бен се надигна с ръмжене, но ръката на Фидлър го върна долу.
— Махни тая лапа от мен, сапьор — каза тихо и много студено магьосникът.
— Предупредих те, нали? — Сержантът отдръпна ръката си и Бързия Бен се отпусна на пясъка, сякаш нещо много по-тежко се беше стоварило току-що на раменете му.
Междувременно ръцете на Ботъл бързо заработиха с куклата. Заогъваха теловете в ръце и крака. За своите начинания той рядко използваше тел — много скъпо излизаше, — но пък в този случай пренагласянето на куклата се оказа лесно. Доволен, той я намести на същото място като преди.
Всички мълчаха, приковали погледи в куклата на Сенкотрон — вече на четири крака, дясната ръка и левият крак бяха вдигнати, цялата фигурка сякаш бе залитнала напред и замръзнала в невероятно равновесие. Изпъналата се сянка стигаше само на един пръст от фигурката на Торахавал Делат.
„Сенкотрон… сега още нещо…“
— Още не я стига… — прошепна Калам.
Ботъл се отпусна върху пясъка и скръсти ръце.
— Почакай.
Затвори очи и след миг сънят отново го обзе.
Свит до Бързия Бен, Фидлър въздъхна тежко.
Магьосникът откъсна погледа си от пренастроения Сенкотрон и светлите му очи блеснаха към сапьора.
— Той беше полузаспал, Фид.
Сержантът сви рамене.
— Не — заговори магьосникът трескаво, — ти не разбираш. Някой е с него. Беше с него, искам да кажа. Имаш ли си представа докъде достига назад тази съпричастна магия? До самото начало. До онзи първи блясък, Фид. До раждането на съзнанието. Разбираш ли ме?
— Толкова ясно, колкото е луната напоследък — отвърна Фидлър намръщено.
— Ерес’ал, Високите — много преди първият човек да е стъпил на този свят. Преди Имасс, преди К’Чаин Че’Малле дори. Фидлър, Ерес беше тук. Току-що. Самата тя. С него.
Сапьорът погледна отново куклата на Сенкотрон. Вече на четири крака, замръзнала в устремен бяг… а сянката, която хвърляше, не беше нейна, нищо общо нямаше с нея. Защото главата беше широка, зурлата — издадена, челюстите стиснаха нещо. И каквото и да беше това нещо, то се гърчеше и съскаше като хваната в капан змия.
„Какво, в името на Гуглата? О! О, чакай, чакай…“
Апсалар лежеше по корем на скалата и наблюдаваше ставащото на двайсетина разтега под нея. Обезпокоително беше онова, което говореха долу, особено последната част, за Ерес’ал. „Поредната древна, която по-добре да се остави на мира.“ Тоя Ботъл трябваше да се държи изкъсо.
Торахавал Делат… едно от имената в списъка на шпиони. Сестра на Бързия Бен. Е, това наистина беше неприятно, след като и Котильон, и Сенкотрон желаеха смъртта й, а те обикновено постигаха желанията си. „Благодарение на мен… и на хора като мен. Боговете слагат ножовете в ръцете на смъртните и не им трябва нищо повече.“
Изгледа продължително Бързия Бен, оцени нарастващото му вълнение и започна да подозира, че магьосникът знае нещо за крайното състояние, в което се бе озовала сестра му. Знаеше и със силата на кръвта, обвързваща родствените души, колкото и отчуждени да са, глупакът бе решил да направи нещо по въпроса.
Апсалар реши да не чака повече — хлъзна се надолу по плоския камък, леко се приземи в навяния от вятъра пясък, скрита дълбоко в сенки, невидима за никого. Оправи дрехите си, огледа равния терен и извади от гънките на дрехите си две ками.
В смъртта има музика. Артистите и музикантите знаят, че това е истина. В този момент го съзнаваше и Апсалар.
Под песента на скръбен хор, който никой друг не можеше да чуе, жената в черно заигра Танца на Сянката.