— Много благородно от твоя страна — отбеляза Паран. — Колко странно, аз пък чух съвсем друга версия. По-точно, загубил си някаква борба за власт в храма в Картуул. Нещо свързано с ползването на съкровищницата.
— Такива събития са предмет на интерпретация, това е естествено. Кажете ми, капитане, след като можете да минавате през стени, дебели повече от един човешки бой, притежавате ли и магическа сетивност също така? Можете ли да усетите мръсния глад във въздуха? Отвратителен е. Той ни иска, иска плътта ни, за да се вкорени в нея и да изсмуче от нас цялата същност на здравето. Това е дъхът на Полиел и вече се домогва до нас.
— Не сме сами, лечител.
— Щях да се изненадам, ако бяхме. Тя ще пощади следовниците си, своите носители. Ще…
— Тихо — прекъсна го Паран и дръпна юздите. — Имах предвид, че не сме сами в момента.
Ното Бойл боязливо зашари с очи наоколо.
— Там — прошепна и посочи някаква уличка.
Млада жена излезе от сенките. Беше гола, ужасяващо слаба, с тъмни очи, големи и блеснали. Устните й бяха напукани, косата — сплъстена, рошава и мръсна. Оцеляло от мора улично същество, несретница, и все пак…
— Не е носителка — промълви Паран. — Виждам в нея… най-чисто здраве.
Ното Бойл кимна.
— Да. Въпреки състоянието й. Капитан Кайндли, това дете е било избрано от… Солиел.
— Доколкото схващам, не си го смятал за възможно, докато си бил жрец.
Лечителят само поклати глава.
Момичето се приближи.
— Малазанци — каза с хриплив глас, сякаш не беше говорила от много време. — Веднъж. Години… година? Веднъж… имаше други малазанци. Един от тях се преструваше на грал, но видях бронята под халата му, видях знака на Подпалвачите на мостове, както се криех под фургона. Малка бях, но не чак толкова. Те ме спасиха, малазанците. Прогониха ловците. Спасиха ме.
Паран се окашля.
— А сега Солиел те избира… за да помогнеш на нас.
— Защото тя винаги е благославяла онези, които отвръщат на добротата — каза Ното Бойл. Гласът му трепереше от вълнение. — Солиел… прости ми — прошепна той.
— Има ловци — каза момичето. — Идват. Знаят, че сте тук. Чужденци, врагове на богинята. Водачът им таи голяма омраза, към всичко. Лицето му е ужасно… Подхранва се с болката, която нанася. Наричат го Дъвкания. Елате с мен…
— Не, благодаря — прекъсна я Паран. — Благодаря за предупреждението, но смятам да ги видя тези ловци. Смятам те да ме отведат до Сивата богиня.
— Дъвкания няма да позволи това. Ще те убие — и коня ти. Първо коня ти, защото мрази конете.
Ното Бойл възкликна:
— Капитане, моля ви… това е предложение от Солиел…
— Предложението, което очаквам от Солиел, ще дойде по-късно — отвърна твърдо Паран. — Много богини ще ми се съберат наведнъж. — Подръпна юздите, после се поколеба и погледна лечителя през рамо. — Върви с нея. Ще се срещнем на входа на Великия храм.
— Капитане, какво всъщност очаквате от мен?
— Аз? Нищо. От Солиел очаквам да те използва, но не като това дете тук. Очаквам много повече от това. — Смуши коня и подхвърли: — И няма да приема „не“ за отговор.
Ното Бойл загледа как лудият се отдалечава по главната улица, после обърна коня към момичето. Извади рибешкия гръбнак от устата си и го затъкна зад ухото си. После се окашля.
— Богиньо… дете. Никак не ми се ще да умра, но трябва да изтъкна, че този човек не говори от мое име. Ако решиш да го смажеш заради непочтителността му, уверявам те, че няма да видя в това нищо несправедливо или незаслужено. Дори…
— Замълчи, смъртни — прекъсна го момичето, този път с глас на много по-възрастна. — У този мъж се крепи равновесието на целия свят и няма аз да съм тази, която да запомнят за вечни времена, че е виновна за промяната на това положение. По какъвто и да било начин. Хайде, приготви се за езда — ще водя аз, но изгубиш ли се по пътя, няма да чакам.
— Мислех, че предложи да ме напътстваш…
— Вече е по-маловажно. — Тя се подсмихна. — Нещата се обърнаха по най-отвратителния начин, може да се каже. Не, сега искам да бъдеш свидетел. Разбираш ли? Свидетел! — И се обърна рязко и тръгна.
Лечителят изруга, заби здраво пети в хълбоците на коня и подкара след нея.
Паран — яздеше в лек галоп по главната улица, — видя пред себе си тълпа, предшествана от самотен мъж — държеше коса, на която се полюшваше оцапана с кръв конска опашка. Пъстрото воинство — може би трийсет или четирийсет души — изглеждаше все едно са го събрали от бедняшка погребална яма. Покрити с язви и белези, с изкривени ръце и крака, с изпити лица, с блеснали от лудост очи. Някои носеха мечове, други — сатъри и ножове, и копия, овчарски геги и дебели пръти. Повечето едва можеха да стоят на краката си.