Не точно така стояха нещата с техния водач, онзи, когото момичето бе нарекло Дъвкания. Лицето му наистина беше ужасно, плът и кости — сгънати при долната челюст и през лицето диагонално — до дясната скула. Капитанът разбра, че го е хапал кон.
„… мрази конете…“
Очите му обаче блеснаха, щом ги прикова в Паран. Някакво подобие на усмивка се появи на разкривената кухина на мястото на устата.
— Дъхът й не е ли достатъчно сладък за теб? Силен си, да й устоиш толкова. Тя ще иска първо да разбере кой си. Преди… — усмивката му се изкриви още повече — преди да те убием.
— Сивата богиня не знае кой съм точно по тази причина — отвърна Паран. — Обърнал съм й гръб. От мен тя нищо не може да вземе.
Дъвкания трепна.
— Звяр има… в очите ти. Разкрий се, малазанецо. Ти не си като другите.
— Кажи й, че съм дошъл да й поднеса дар.
Дъвкания кривна глава.
— Търсиш помирение със Сивата богиня?
— Да речем. Но съм длъжен да те предупредя — времето ни е много малко.
— Много малко? Защо?
— Отведи ме при нея и ще обясня. Но бързо.
— Тя не се бои от тебе.
— Добре.
Мъжът изгледа мълчаливо Паран, след което махна с косата.
— Давай след нас тогава.
Пред много олтари беше коленичила Торахавал Делат през живота си и беше открила нещо, в чиято истинност вече бе убедена. Че всеки култ е само отражение на изповядващия го. Един бог, колкото и добронамерен да е, се изтезава в многото маски, всяка оформена от съкровените страсти, страхове и радости на всеки отделен смъртен, който само играе игра на угодническо одобрение.
Вярващите се гмуркат във вярата си. Верните се давят във верността си.
А съществуваше и друга истина — истина, която привидно противоречеше на първата. Колкото по-добър и великодушен е богът, толкова по-сурови и жестоки са поклонниците му, защото се придържат към своята вяра с непоклатима убеденост, трескава в своята крайност, и не могат да понесат несъгласните. Ще убиват, ще изтезават в името на същия този бог. И няма да видят конфликт в себе си, колкото и оцапани с кръв да са ръцете им.
Ръцете на Торахавал бяха оцапани с кръв — сега образно казано, но някога — съвсем буквално. Тласната да запълни някаква огромна пустош в душата си, тя се беше гмурнала, беше се удавила; търсила беше някоя външна ръка за спасение — нещо, което не можеше да намери в себе си. И независимо дали беше добронамерено и пропито от любов, или пък жестоко и болезнено, всякое божие докосване беше за нея едно и също — едва усетено през сковаващата обсебеност на онова, от което се нуждаеше.
Натъкнала се беше залутана на тази пътека по същия начин, по който се беше натъквала и на толкова много други, но този път като че ли връщане нямаше. Всяка друга възможност, всякакъв избор като че ли беше изчезнал пред очите й. Първите нишки на тази паяжина бяха изпредени преди повече от четиринадесет месеца, в града Карашимеш, който бе избрала за свой дом, на бреговете на вътрешното море Караш — паяжина, която бе оставила да я стегне още по-здраво.
Сладкото изкушение на Сивата богиня, духовно вече вгорчената любовница на Окования — съблазънта на грешното се бе оказала толкова примамлива. И гибелна. „И за двете ни.“ Това, осъзна тя, докато следваше Бридток по Коридора на възхвалата, водещ към напречния наос, не беше нещо повече, отколкото да разтвориш крака пред неизбежно и почти жадувано изнасилване. Съжалението щеше да дойде по-късно. Ако изобщо дойдеше.
А значи — може би най-уместният край.
„За тази глупава жена, която така и не се научи как да живее.“
Мощта на Сивата богиня се вихреше на гъсти снопове през разбития праг, бе толкова силна, че можеше и камък да пробие.
На прага ги чакаха останалите слуги на тази ужасна вяра. Септун Анабин от Омари и Срадал Пурту, избягал от Ю’Гатан преди година след проваления опит да убие онази малазанска кучка Дънспароу. Сега и двамата изглеждаха смалени, някаква същина от душите им сякаш се бе изцедила, стопена в зловонния лъх от вътрешността на храма като сол във вода. Извърнаха страдалчески очи и загледаха идващите към тях Бридток и Торахавал.
— Срибин е мъртъв — прошепна Септун. — Сега тя ще избере друг.
И тя го направи.
Невидима, огромна и ноктеста ръка — с повече пръсти, отколкото може да си въобрази здравият разум — се стегна около гърдите на Торахавал, остриета непоносима болка се впиха дълбоко. От гърлото й се изтръгна задавен вик и тя залитна напред, избута всички и ги подмина, и всички се свиха и се отдръпнаха, погледите им бяха замаяни от облекчение и жалост — облекчението надделяваше над жалостта. Прониза я омраза към тях, докато залиташе в амвона. С очи, пламнали в киселата мъгла на мора, тя вдигна глава и се взря в Полиел.