И видя неутолимия глад.
Болката се усили, изпълни цялото й тяло, а после заглъхна, щом ръката се разтвори и кривите нокти я пуснаха.
Торахавал падна на колене, хлъзна се безпомощно в собствената си пот, закапала по мозаечния под.
„Внимавай какво ще поискаш. Внимавай какво ще подириш.“
И… тропот на конски копита отвън, от Коридора на възхвалата, все по-силен, по-близък.
„Идва конник. Конник? Какво… кой е посмял това… богове подземни, благодаря ти, който и да си. Благодаря ти!“
Още се държеше. Още няколко дъха, още…
Дъвкания разбута свилите се в паника жреци. Паран изгледа трите съсухрени разтреперани фигури и се навъси, щом коленичиха и сведоха глава.
— Какво ги боли?
Смехът на Дъвкания проехтя в прашния въздух.
— Добре казано, странниче. Хладно желязо имаш в гръбнака си, ще ти го призная.
„Идиот. Не се опитвах да се шегувам.“
— Слизай от тоя проклет кон — каза Дъвкания, беше застанал на входа. Облиза осакатените си устни и вдигна косата.
— А, не — отвърна Паран. — Знам те как се грижиш за конете.
— Не можеш да влезеш на кон в храма!
— Разкарай ми се от пътя — каза Паран. — Тоя кон не хапе — предпочита да рита и да тъпче. Обича звука на трошащи се кости всъщност.
Конят пристъпи към прага и Дъвкания се сви и отстъпи. После оголи кривите си зъби и изсъска:
— Нима не усещаш гнева й? Яростта й! О, глупецо!
— А тя усеща ли моите?
Паран се присви на седлото и конят мина през прага. Някаква жена се гърчеше на пода вляво от него, тъмната й кожа бе плувнала в пот, дългите й ръце и крака трепереха в зловонния въздух.
А зад жената се издигаше подиум над три широки стъпала и на подиума лежаха останки от каменен олтар. Насред подиума, на мястото на някогашния олтар, се издигаше трон от човешки кости. И на този трон седеше фигура, излъчваща такава мощ, че контурите й едва се долавяха. Дълги гноясали крайници, гола съсухрена андрогинна гръд; изпънатите напред крака сякаш бяха с невероятно много стави, а стъпалата бяха трипръсти и ноктести като на хищна птица и в същото време широки като на енкар’ал. Очите на Полиел смътно искряха, замъглени и влажни, плувнали сякаш в две черни купи. Устата й, широка и с напукани гноясали устни, се изкриви в усмивка.
— Соултейкън — заговори тя пискливо, — не ме плашиш. Помислих си за миг… но не, ти не си нищо за мен.
— Богиньо — каза Паран, след като спря коня пред нея. — Аз не съм ти подвластен. Изборът е мой, не твой, тъй че виждаш само онова, което аз искам да видиш.
— Кой си ти? Какво си?
— При нормални обстоятелства съм само арбитър, Полиел. Дошъл съм да ти предложа дар.
— Значи разбираш истината под булото — каза Сивата богиня. — Кръвта е техният път. Затова решихме да я отровим.
Паран се намръщи, после сви рамене и бръкна в гънките на ризата си.
— Ето го моя дар. — Поколеба се за миг. — Съжалявам, Полиел, че тези обстоятелства… не са нормални.
— Не разбирам…
— Дръж!
От ръката му излетя малък лъскав предмет.
Тя вдигна ръце да се предпази.
Чу се странен съсък. Остро парче метал прониза едната й длан. Отатарал.
Богинята се сгърчи, от гърлото й изригна ужасен, животински вик. Хаотична сила избликна, завихри се на вълни от сив пламък, връхлитащи като побеснели зверове. Мозаечните плочи започнаха да се пукат в пътя им.
Стиснал здраво юздите на подплашения кон, Паран се взря в забушувалия пред него неустоим пожар от болка. И за миг се зачуди дали не е допуснал грешка.
Погледна смъртната жена, свита на кълбо на пода. После — накъсаната й сянка, прошарена от… нищо. „Е, това поне го знаех. Времето почти изтече.“
Друг трон. Толкова смътен, че сякаш не бе нищо повече от едва различими накъсани сенки, надраскани по плочи мръсен лед. И странно променен от последния път, когато го беше видял, реши Бързия Бен.
Променен също като призрачния бог, отпуснат на трона. О, гуглата си беше същата, все тъй криеше лицето, а възлестата черна ръка все така си стоеше кацнала на кривата чвореста тояга. Сенкотрон приличаше на еднокрак лешояд и излъчваше сладникав, пресягащ се да докосне сетивата на чародея душен, вбесяващ аромат на… самодоволство. Виж, в това нямаше нищо необичайно. И все пак имаше… нещо…
— Делат — промълви богът, сякаш вкусваше всеки звук на името със сладко задоволство.
— Ние не сме врагове — каза Бързия Бен. — Вече не сме врагове, Сенкотрон. Не може да си сляп за това.
— Но ти искаш да съм сляп, Делат! Да, да, да, искаш го. Сляп за миналото — за всяка измяна, за всяка лъжа, за всяко злостно оскърбление, което си ми нанасял, мръсно като храчка в нозете ми!