Появи се чудовищна черна замъглена фигура, летеше като мълния над земята — право към тях.
Въздушната вълна шибна тримата като таран миг преди звярът да ги достигне. Останал без дъх, Хърлочъл излетя във въздуха, падна тежко на едно рамо, превъртя се и зърна за миг отхвърлената на една страна капитан Суиткрийк, отпусната като парцалена кукла, а Футгар сякаш се стопи на прах, щом катраненочерното чудовище го прегази…
„Очите на Хрътката…“
Още зверове профучаха в бесен бяг през лагера — конете цвилеха, войниците крещяха от ужас, фургоните се разлетяха пред вълните от сила… и Хърлочъл видя едно от съществата… „Не. Невъзможно…“
Светът тревожно помръкна. Той лежеше свит на кълбо, изтръпнал, неспособен да си поеме дъх. Спазъмът, стегнал гърдите му, изведнъж се отпусна и прашният въздух отново изпълни дробовете му с чиста наслада.
Капитанът клечеше наблизо, кашляше и храчеше кръв. Откъм Футгар — само жален стон.
Хърлочъл с усилие се изправи, обърна се — видя, че Хрътките вече достигат крепостната стена на Г’данисбан… и зяпна, опулил очи, щом един огромен сектор на тази непоклатима преграда избухна — камъни и тухли се разхвърчаха към небето над гъстите облаци прах… после взривната вълна се понесе към тях…
Кон профуча в галоп покрай него, забелил очи от ужас…
— Не е за нас! — изохка Суиткрийк. — Слава на боговете… само минаваха оттук, само… — Закашля се отново.
Краката на Хърлочъл изведнъж омекнаха и той рухна на колене. Заклати глава — сградите в града се разтърсваха и избухваха — и зашепна:
— Не виждам смисъл… защо…
— Какво?
Той погледна мълчаливо Суиткрийк. „Не разбираш… аз погледнах в онези черни очи, жено!“
— Видях… видях…
— Какво видя?
„Видях неподправен ужас…“
Земята затътна отново. Нови писъци… той се обърна и видя пет нови привидения: раздираха широки безмилостни пътеки през лагера — големи, по-големи от… „О, богове подземни…“
— Той каза да чакаме и да… — Ното Бойл не довърши, а изрева, защото конят му се дръпна толкова силно, че по-късно той щеше да се кълне, че е чул пращене на кости. А след това го хвърли.
Ното Бойл падна тежко, чу и усети как изпращяха ребра, но болката се стопи пред по-непосредствената беда — рибешкият гръбнак заседна в гърлото му.
Той се задави, причерня му, опули очи…
Момичето се беше навело над него. Гледаше го сякаш цяла вечност, намръщено.
„Глупаво, глупаво, глупаво…“
А после бръкна в зяпналата му уста и извади костта.
Ното Бойл стисна очи и проплака при първата благодатна глътка въздух — и усети, че вдишването пронизва гърдите му с непоносима болка. Отвори плувналите си в сълзи очи.
Тя все така стоеше над него, но вниманието й сякаш бе насочено другаде. Не дори към входа на храма — към главната улица.
А там някой биеше адски тъпани, от грохота каменните плочи се тресяха и подскачаха под него, и болката ставаше още по-силна…
„А денят започна толкова добре…“
— Не соултейкън — каза Паран на богинята, която се гърчеше на трона си с пронизана от отатарал длан, прикована тук, в това селение, към тази ужасна агония. — Изобщо не съм соултейкън, макар че може и така да изглежда отначало. Уви, Полиел, много по-сложно е. Думите на съгледвача ми преди малко, за очите ми — е, това бе достатъчно, а по този вой, който чуваме сега, излиза, че разчетът ни на времето е почти точен.
Капитанът я погледна пак. В безсъзнание, може би дори мъртва. Не мислеше, че Хрътките ще се занимават с нея. Подръпна юздите и изправи гръб в седлото.
— За жалост не мога да остана. Но позволи ми да се сбогувам с това: ти направи ужасна грешка. За щастие, няма да имаш много време да съжаляваш за нея.
Градът се тресеше, взривовете идваха все по-близо.
— Забъркаш ли се със смъртни, ще плащаш, Полиел — каза Паран през рамо, докато обръщаше коня.
Дъвкания — имал си беше някога друго име и друг живот — се бе присвил до входа към амвона. Тримата жреци бяха избягали по коридора. Сега беше сам. „Толкова сам. Отново.“ Беден войник на въстанието, млад и толкова горд тогава — и разбит в един-единствен миг.
Гралският кон, с тежкия дъх на мокри треви и зъби като длета, забили се през плът и кости, му отне всичко. Превърнал се беше в огледало на грозотата, защото всякое лице, извърнало се към неговото, се изкривяваше от отвращение или още по-лошо — зяпваше в нездрава възхита. И нови страхове бяха пуснали дълбоки, жадни корени в душата му, всяващи тръпки страхове, които все го тласкаха напред, към стремежа да вижда болка и страдание у други, да превърне своето нещастие в легион, воини на нова кауза, всеки от тях — също толкова разбит като него.