Нов змийски съсък, този път по-силен — от съществото, стиснато в челюстите на един от демоните. Дъвкания видя смъртен страх в ужасните му очи, страх, стигащ до паника…
Жената заговори кротко, явно на него:
— Тръгни след магьосника и сестра му — намериха път за бягство зад подиума. Мисля, че имат достатъчно време да избягат. Ти също, ако тръгнеш веднага.
— Не искам — отвърна той, не можеше да спре сълзите си. — Искам само да умра.
Погледът й отново се върна на демоните.
А той се взря в нея. Прелестни очи, черни като абанос. И нямаше огледало на това лице, нямаше отвращение. Нищо освен погледа и след него… може би… жалост.
— Иди в храма на Солиел — каза тя.
— Тя завинаги е обърнала гръб…
— Не, днес не е. Не и както я е спипал за врата Гъноуз Паран. Върви. Изцери се!
Беше невъзможно, но как можеше да й откаже?
— Побързай. Не знам как се оправят Кърдъл и Телораст със заплахата, а и не е ясно колко ще продължи…
И още докато изричаше тези думи, в коридора изригна грозен рев. Демоните заскимтяха в паника.
— Иде — каза тя и вдигна ножовете.
Дъвкания скочи и побягна.
Неверие. Бързия Бен не можеше да разбере какво беше задържало Хрътките — доловил беше звуци от битка, свирепо ръмжене, скимтене от болка, а при един поглед през рамо, няколко мига преди да понесе Торахавал към задния коридор, си помисли, че вижда… нещо. Загърнато в призрачни сенки, овладяло входа.
Какъвто и да беше този случаен сблъсък, беше му спасил живота. И на сестра му. Подарък, който Бързия Бен нямаше да пропилее току-така.
Метна Торахавал на рамо и затича колкото може по-бързо по тесния коридор.
След малко чу, че някой го гони. Изруга и се извъртя рязко. Главата на Торахавал се блъсна в стената и тя простена.
Мъж с обгорено лице — не, ухапано от кон, осъзна мигом магьосникът — тичаше да го догони.
— Ще ви помогна! — извика той. — Бързо! Самата Орис влиза в този храм!
Той ли се беше опълчил на Хрътките? Все едно.
— Хвани я за краката тогава, приятел. Само да се измъкнем от тоя осветен терен, можем и при Гуглата да вървим…
Щом Хрътките се струпаха да връхлетят върху Апсалар, тя бързо прибра ножовете и викна:
— Кърдъл, Телораст, стига сте съскали. Време е да се махаме!
— Никак не си забавна, Не-Апсалар! — извика Кърдъл.
— Не е, нали? — Телораст заклати глава в напразна закана, която явно действаше все по-слабо.
— Къде е тя? — попита сърдито Кърдъл.
— Изчезна!
— Без нас!
— След нея!
Полиел, Сивата богиня на мора, на болестта и страданието, беше заклещена в собствения си мъчителен кошмар. Останала беше без капка сила, всичко бе изцедено. С острото парче гибелен отатарал, пронизало ръката й, седеше на трона и се разтърсваше от гърчове.
Предателства, толкова предателства — Силата на Сакатия бог беше избягала, изоставила я беше — и онзи незнаен смъртен, онзи убиец с хладен поглед, който не беше разбрал нищо. В чие име? Заради чие освобождение се водеше тази война? Проклет глупак.
Що за проклятие бе това? Да види накрая разбулени всички пороци, да види извратената злоба на смъртните, извлечена на повърхността, оголена на дневна светлина? Кой сред тези следовници не жадуваше, волно или неволно, за чистотата на самоунищожението? Обсебени от лудостта, поемаха смъртта в себе си, но това бе само бледо отражение на смъртта, която нанасяха на земята, на водата, на самия въздух. Самоунищожение, превръщащо в жертва целия свят.
Апокалипсисът рядко биваше внезапен; не, сред тези смъртни той се прокрадваше бавно и все пак бе неизбежен, неумолим в пълното заличаване на живот, на здраве, на красота.
Болни умове и омърсени души я бяха привлекли в този свят; заради земята, заради възможността тя да се изцери без своите най-жестоки причинители на болка и развала; тя жадуваше да ги заличи с дъха на мора — по-заслужена съдба за тях беше невъобразима — и заради всичко това, сега щеше да умре.
Кипеше от гняв. Измяна!
Пет Хрътки на Сянка нахлуха в залата.
Нейната смърт. „Сенкотрон, глупако!“
Една от Хрътките пусна на пода нещо от устата си, нещо, което изпълзя — храчеше жлъч и се гърчеше — до първото стъпало на подиума.
Макар и в предсмъртна агония, Полиел все още мислеше ясно. Погледна надолу, зачудена какво е — а Хрътките вече бягаха от стаята, заобиколиха подиума и се измъкнаха през жреческия вход — каква е тази свита от страх, покрита с люспи пантера, с единия крайник отекъл от зараза, с потрошени черни крака — не можеше да избяга. Хрътките я бяха оставили тук — защо?
„За да сподели съдбата ми.“
Сетна мисъл, не много утешителна, щом влязоха Дерагот, настръхнали от гняв и глад, по-древни от който и да било бог, лишени от една плячка, но с утехата, че ще убият каквото е останало.