Т’ролбаралът пищеше от ужас и ярост.
Богинята, жадувала да изцери Бърн, не пищеше. Знаеше какво е същинското предназначение на мора, безпристрастния съдия, болестта. Само хората, напомни си тя — последната й мисъл — само хората поставят в центъра на спасението единствено себе си.
И тогава Дерагот, първите поробители на човеците, се нахвърлиха върху нея.
— Тя вече е преносител — каза Дъвкания. — Лишена е от закрилата и чумата вече бушува в нея, каквото и да стане с Полиел. Започнат ли, тези неща потичат по своето русло. Моля ви — добави, докато непознатият се мъчеше да събуди Торахавал, — елате с мен.
Мъжът го погледна.
— Къде?
— В храма на Солиел.
— Онази равнодушна кучка…
— Моля ви — настоя Дъвкания. — Ще видите. Не мога да не вярвам на думите й.
— Чии думи?
— Близо е. Тя трябва да бъде изцерена. — Наведе се и вдигна краката на жената. — Като преди. Не е далече.
Мъжът кимна.
От храма зад тях се извиси самотен писък, толкова ужасен, че пропука дебелите стени и от цепнатините изригна прах. Основите се заогъваха със стон.
— По-бързо!
Повлякъл с една ръка залитащия задъхан Ното Бойл, Паран изрита портите на храма на Солиел — скромен, но съвсем задоволителен изблик на сила, достатъчен, за да извести Милата богиня, че не му е до шеги.
По стените на коридора се редяха фрески: коленичили човешки фигури, навели глави в преклонение, молитва или отчаяние — най-вероятно последното, с тази проклета богиня, реши той. От сводестия таван висяха погребални савани, несъмнено за да подготвят поклонниците за най-лошото.
Влязоха в централната зала точно когато подът се разтърси — Великият храм рухваше. Паран дръпна Ното Бойл към себе си, после го блъсна с все сила напред и той залитна към олтара. „С малко късмет, ще погребе проклетите Дерагот.“
Извади карта и я хвърли на пода пред олтара.
— Солиел, призована си.
Момичето, което стоеше вдясно от олтара, изведнъж се присви, после вдигна очи и примига глуповато. Усмивката му се разшири.
А Паран се закле, че ще се помъчи да запомни всяка подробност от богинята в принудената й поява, толкова прелестен беше обузданият й гняв. Стоеше зад олтара, безполова като мъртвата си вече сестра, дългите й изящни пръсти се свиха в юмруци и тя каза отпаднало:
— Ти направи ужасна грешка.
— Не съм свършил още — отвърна той. — Освободи силата си, Солиел. Започни изцеряването. Можеш да започнеш с Ното Бойл, вложи в него от своята мощ, достатъчно, за да изцери поразените във войсковия лагер край града. Щом свършиш с него, ще дойдат и други, отхвърлените от Полиел. Изцери ги и тях и ги разпрати… — Гласът му се втвърди. — Тази страна страда достатъчно, Солиел.
Тя го изгледа, после сви рамене.
— Добре. Колкото до страданието, оставям го на теб, и не по свой избор.
Паран се намръщи. И се обърна, стреснат от изумения вик зад гърба си.
Примига и се ухили.
— Бързак!
Магьосникът и Дъвкания мъкнеха жена — същата, която бе видял във Великия храм — и Паран изведнъж разбра. А после, миг след това, осъзна, че… не е разбрал нищо.
Бързия Бен погледна към олтара и присви очи.
— Това ли е тя? Дъх на Гуглата, изобщо не мислех, че… все едно. Гъноуз Паран, всичко това ти ли го свърши? Знаеше ли, че Хрътките ме гонят?
— Не съвсем, макар да разбирам, че в твоите очи може да изглежда и така. Спазарил си се със Сенкотрон, нали? За нея. — Посочи жената в несвяст на пода.
Магьосникът се намръщи.
— Това е сестра ми.
— Той пусна Дерагот! — викна обвинително Солиел. — Те я разкъсаха!
Сестрата на Бързия Бен простена и се размърда.
— Проклятие — измърмори магьосникът. — По-добре да се махам, преди да се е свестила.
Паран въздъхна и скръсти ръце.
— Стига, Бързак…
— Ти повече от всеки друг би трябвало да знаеш какво е сестрински гняв! — сопна се магът и се отдръпна към входа. Погледна Дъвкания, замръзнал на място и зяпнал Солиел. — Давай. Прав беше. Иди при нея.
Дъвкания изскимтя жално и залитна напред.
Бързия Бен разтвори лабиринт. Поколеба се за миг, после се обърна към капитана.
— Гъноуз, кажи ми нещо.
— Какво?
— Тавори. Можем ли да й се доверим?
Въпросът го удари като шамар — жилещ и внезапен. Той примига и отвърна:
— Тавори ще направи каквото трябва, магьосник.
— За себе си или за войниците си?
— За нея, приятел, няма разлика.
Погледите им се задържаха вкопчени още за миг, после магьосникът въздъхна.
— Дължа ти една халба ейл, като свърши това.