— Ще ти го напомня, Бързак.
Зъбите на мага блеснаха във вечната му зла усмивка и той изчезна в портала.
Щом той се затвори с тих съсък зад него, сестра му се надигна на ръце и колене. Косата й бе провиснала и скриваше лицето, но Паран ясно я чу как каза:
— Имаше вълк.
— Хрътка на Сянка — каза капитанът.
— Вълк — повтори тя. — Най-миличкият, най-сладкият вълк на този свят.
Бързия Бен отвори очи и се огледа.
Ботъл седеше срещу него, само той бе останал на голия пясък. Някъде недалече отекваха сърдити, все по-гневни викове на започваща свада.
— Страхотно го изигра. Сенкотрон те хвърли право на пътя им, толкова, че ако Хрътките те бяха спипали, сега щях да погребвам жалкия ти труп. Върна се през неговия лабиринт. Много хитро — някаква нишка трябва да е оцеляла, магьосник, и самият Сенкотрон не я е видял.
— Какво става?
Войникът сви рамене.
— Някакъв стар спор според мен. Калам и Фидлър намериха Апсалар — с кръв по ножовете й. Мислят, че си умрял, нали, макар че защо…
Бързия Бен вече беше скочил. И тичаше.
Сцената, на която се натъкна само след няколко мига, бе на ръба на пълното бедствие. Калам настъпваше към Апсалар, извадил двата дълги ножа, с ножа отатарал напред. Фидлър стоеше по-настрана, едновременно ядосан и безпомощен.
А Апсалар… просто гледаше убиеца. Без никакви ножове в ръцете и с нещо като примирение, изписано на лицето.
— Калам!
Мъжът рязко се обърна, с него и Фидлър.
— Бързак! — извика сапьорът. — Намерихме я! С кръв по ножовете — а ти…
— Стига вече! Остави я на мира, Калам.
Убиецът сви рамене и прибра оръжията, после каза:
— Не ще да говори. Както винаги де. И бих се заклел, Бързак, тя го искаше това…
— Какво е искала? Извади ли си ножовете? В бойна поза ли е, Калам? Не е ли Танцьор на Сянката? Проклет идиот такъв! — Изгледа ядосано Апсалар и добави по-тихо: — Това, което иска… не ние ще й го дадем…
Зад гърба му по камъните изтропаха ботуши, той се обърна и видя Ботъл, а до него капитан Фарадан Сорт.
— Тук сте били значи — рече капитанът. — Скоро тръгваме. С малко късмет, тази нощ ще настигнем Четиринадесета. Синн поне смята така.
— Добра новина. Идваме, капитане.
Но Бързия Бен все пак се задържа, докато Апсалар го подмине, посегна и я хвана за ръкава.
Тя го погледна през рамо.
— Знаех, че си ти, Апсалар. Благодаря ти.
— Представа нямам за какво говориш, магьосник.
Той я пусна.
„Не. Това, което иска, не ние ще й го дадем. Тя иска да умре.“
Целият в прах, пребледнял и капнал от умора, Котильон влезе в тронната зала. И спря.
Хрътките се бяха струпали около трона на Сянката, две лежаха на пода, дишаха задъхано, увесили езици. Шан крачеше в кръг и трепереше, хълбоците му бяха насечени и от тях капеше кръв. По другите също имаше рани.
На престола седеше Сенкотрон, едва различим, загърнат сякаш в буреносен облак.
— Виж ги — изръмжа той тихо и заплашително. — Погледни ги добре, Котильон.
— Дерагот?
— Не са те.
— И аз всъщност мисля така. Това май са рани от нож.
— Държах го. И го изтървах.
— Кого?
— Онзи ужасен магьосник с хилядата лица, кого! — Призрачна ръка се вдигна, свиха се дълги пръсти. — Държах го, ей в тая ръка, като топящо се парче лед. — Богът изръмжа и се наведе от трона си. — Ти си виновен за всичко!
Котильон примига.
— Чакай малко, не съм нападнал Хрътките!
— Така си мислиш!
— Какво означава това? — попита намръщен Котильон.
Другата ръка също се вдигна, сви се във въздуха, разтреперана от гняв. Ново, отчаяно ръмжене… и богът изчезна. Котильон погледна объркано Баран, посегна…
Звярът се озъби, той дръпна ръката си и извика:
— Не съм!
Хрътките го гледаха; не изглеждаха убедени.
Здрач вече слягаше прахоляка във въздуха. Капитан Гъноуз Паран — повел коня си за юздите, — лечителят Ното Бойл и момичето — казваше се Навал Д’ната — се изкачиха по склона и минаха през първите постове.
Целият лагер изглеждаше като пометен от внезапна буря. Войници се мъчеха да вдигнат палатките, стягаха въжета, мъкнеха носилки с болни и ранени. Коне обикаляха наоколо, твърде уплашени, за да се оставят на някого да хване поводите им.
— Хрътките — каза Паран. — Минали са оттук. Както и Дерагот, подозирам. Ужасно неприятно. Дано пораженията да не са много.
Ното Бойл го изгледа накриво и изръмжа:
— Капитан Кайндли, а? Ти ни подведе. Гъноуз Паран. Името ти го има в Списъците на падналите в личните дневници на Дужек.
— Име с твърде много висящи въпроси по него, лечител.
— Разбирате ли, капитане, че двете останали в Седемте града малазански армии се командват от брат и сестра? Поне засега. Само Дужек да се вдигне на крака и…