— Момент — прекъсна го Паран.
Хърлочъл и Суиткрийк стояха пред командната шатра. И двамата вече ги бяха видели.
Нещо на лицето на съгледвача…
Спряха при тях.
— Хърлочъл? — попита Паран.
Мъжът сведе глава.
Суиткрийк се окашля.
— Върховен Юмрук Дужек Едноръкия умря преди две камбани, капитан Паран.
„Колкото до страданието, оставям го на теб, и не по свой избор.“
Беше знаела. Солиел вече беше знаела.
Суиткрийк още говореше:
— … треската спря преди малко. Те са в съзнание, каза им се кой си — Гъноуз Паран, слушаш ли ме? Чели са дневниците на Дужек — всеки офицер тук ги е чел. Беше заповядано. Разбирате ли? Гласуването беше единодушно. Провъзгласихме ви за Върховен юмрук. Тази армия вече е ваша.
Беше знаела.
Всичко, което бе направил тук… много късно.
„Дужек Едноръкия е мъртъв.“
16.
Самотна ивица черен пясък, дълга четиристотин разтега, и монотонната базалтова грамада на брега. Сега ивицата беше затрупана под рампи, снаряжение, коне и войници, а широките товарни салове се поклащаха из плитчините на тежките си въжета до закотвените търговски съдове, изпълнили залива. Вече от три дни Четиринадесета армия се товареше, за да избяга от тази поразена от мор земя.
Погледът на Юмрук Кенеб се задържа още за миг над привидния хаос долу. После той придърпа по-плътно наметалото си против свирепия вятър на северното море, обърна се и заслиза към оглозганите останки на лагера.
Имаше проблеми — навярно повече, отколкото бе възможно да се обмислят хладнокръвно. Настроението сред войниците представляваше смесица от облекчение, горчивина, яд и униние. Кенеб сериозно бе започнал да се опасява от бунт, докато чакаха флотата — въглените на безизходност само се разгаряха от стапящите се запаси храна и вода. Може би липсата на какъвто и да е друг избор беше държала войската сговорчива, макар и настръхнала — от всеки град, градче и село на запад, изток и юг беше дошла вестта за мора. Синият език, жесток в гибелната си злост, не щадеше никого. Единственото спасение беше с флотата.
Кенеб можеше да разбере донякъде чувствата на войниците. Сърцето на Четиринадесета беше изтръгнато при Ю’Гатан. Струваше му се необяснимо как само някаква жалка шепа ветерани се бяха оказали жизнената кръв за хиляди души, особено след като, поне в неговите очи, не бяха направили нищо, с което да си спечелят такава почит.
Навярно самото оцеляване беше нещо достатъчно героично. Оцеляването — до Ю’Гатан. Тъй или иначе, заразата в армията се чувстваше осезаемо, празнота в самото й ядро, която бавно гризеше пътя си навън.
Потиснато от всичко това, командването все повече се разцепваше. „Защото и в нашето ядро има гнило. Тене Баралта. Червеният меч… който жадува за собствената си смърт.“ В Четиринадесета нямаше достатъчно опитни лечители, които да заличат ужасните поражения по лицето на Баралта; за да се възстанови изгубеното око и ръката му бе нужен Висш Денъл, талант, който ставаше все по-рядък — поне в Малазанската империя. „Поне да беше загубил и дар словото си Тене.“ Всяка дума от устата му бе горчива отрова, избуяваща омраза към всичко, най-напред — към него самия.