На лицето на адмирал Нок — разочарование. Той се пресегна за наметалото си от тюленова кожа.
— Трябва да се върна на флагманския кораб. На три пъти, по време на плаването ни насам, предният ни ескорт забеляза непозната флота на север. Нас несъмнено също са ни видели, но по-близък контакт не последва, тъй че, вярвам, не са заплаха за нас.
— Флот — повтори Кенеб. — Немил?
— Вероятно. Говореше се за град на Мекрос, на запад от морето Сепик — донесението е отпреди няколко години. Но пък… — той хвърли поглед към адюнктата, докато посягаше към входното платнище, — колко бързо може да се придвижи един плаващ град? Във всеки случай мекросите не само търгуват, но правят и набези, и е твърде възможно Немил да е пратил кораби, за да ги държат далече от брега им.
Адмиралът напусна пред смълчаните им погледи.
— Моля за извинение, адюнкта… — почна Блистиг.
— Спестете си извинението — прекъсна го тя и му обърна гръб. — Един ден ще ви призова, Блистиг, да го повторите. Но не пред мен, по-скоро пред собствените ви войници. А сега, моля, посетете Юмрук Тене Баралта и му предайте същината на решенията на този съвет.
— Той не се интересува…
— Интересите му не ме засягат, Юмрук Блистиг.
Стиснал устни, той отдаде чест и излезе.
— Един момент — Каза адюнктата, щом Кенеб понечи да го последва. — Как са войниците, Юмрук?
Той се поколеба.
— Общо взето, изпитват облекчение, адюнкта.
— Не съм изненадана.
— Да ги уведомя ли, че се връщаме у дома?
Отвърна му с полуусмивка.
— Не се съмнявам, че слухът вече е плъзнал. Непременно, Юмрук. Няма причина това да се пази в тайна.
— Унта — промълви замислено Кенеб. — Жена ми и децата вероятно са там. Разбира се, няма да е логично Четиринадесета да се задържи дълго в Унта.
— Вярно. Съставът ни ще бъде попълнен.
— А след това?
Тя сви рамене.
— Корел, предполагам. Нок смята, че атаката на Тефт ще бъде подновена.
Едва след миг Кенеб осъзна, че тя не вярва и на една дума от това, което му казва. „Защо не Корел? Какво може да е предвидила за нас Ласийн, ако не нова кампания? Какво подозира Тавори?“ Прикри объркването си, като зашари с пръсти по закопчалките на наметалото.
Когато отново вдигна очи, адюнктата се беше втренчила в една от зацапаните стени на шатрата.
Изправила гръб, права, винаги права — не помнеше да я е виждал някога седнала, освен на кон.
— Адюнкта?
Тя се сепна, после каза:
— Свободен сте, Кенеб.
Почувства се като страхливец, докато излизаше навън, ядосан на облекчението, което изпита. Въпреки това го загложди ново безпокойство. Унта. Жена му. „Което беше, вече го няма. Достатъчно стар съм, за да разбера тази истина. Нещата се променят. Ние се променяме…“
— Нека да е три дни.
Кенеб примигна, обърна се и видя Гръб, с Бент и Роуч от двете му страни. Грамадният браничар се беше зазяпал някъде настрани — на югоизток, — а палето душеше опърпаната мокасина на Гръб: от дупката в горния шев се показваше босият палец на момчето.
— Кое да е три дни, Гръб?
— Докато тръгнем. Три дни. — Момчето отри нослето си.
— Порови в някой от резервните сандъци и си намери по-топли дрехи, Гръб. Това море е студено, а ще става още по-студено.
— Добре съм. Носът ми тече, но и на Бент му тече, и на Роуч. Добре сме. Три дни.
— Ще тръгнем след два.
— Не. Трябва да е три дни, иначе няма да стигнем никъде. Ще умрем в морето два дни след като напуснем остров Сепик.
Мраз прониза Юмрука.
— Как разбра, че тръгваме на запад, Гръб?
Момчето наведе глава и загледа как Роуч ближе палеца му.
— Сепик, но това ще е лошо. Немил ще е добре. После лошо. А след това ще намерим приятели, два пъти. И накрая ще стигнем там, откъдето започна, и това ще е много лошо. Но тогава тя ще разбере всичко, почти всичко, искам да кажа, достатъчно за всичко. И големият мъж с отрязаните ръце казва „да“. — Вдигна глава, очите му светнаха. — Намерих костена свирка и я пазя за него, защото той ще си я поиска. Отиваме да събираме раковини!
И с тези думи затича с кучетата към пясъчната ивица.
„Три дни, не два. Или всички ще умрем.“
— Не бой се, Гръб — прошепна. — Не всички възрастни са глупаци.
Лейтенант Поурс погледна събраното и попита:
— Какво е това, в името на Гуглата?
— Кости, сър — отвърна жената. — Птичи кости. Излизаха от скалата — вижте, твърди са като камък — ще ги добавим към колекцията си, тежката пехота имам предвид. Ханфено им пробива дупки — на нас, другите де, имаме стотици. Искате ли и вие, сър?
— Дай малко — отвърна той и се пресегна.
Тя пусна в шепата му две крачни кости, дълги колкото палеца му, и още една, която приличаше на става от пръст, малко по-широка от неговите.