— Идиотка. Това не е от птица.
— Е, не знам, сър. Може да е череп.
— Плътно е.
— Кълвач?
— Върни се при отделението си, Сени. Кога сте на рампата?
— Май ще е утре, сър. Войниците на Юмрук Кенеб се забавиха, той изтегли половината, беше пълен хаос! Не останаха свестни офицери, ъъъ, сър.
Придошлата вълна я накара да се дръпне. Лейтенант Поурс сви пръсти около костите в шепата си и бавно тръгна към капитан Кайндли, който стоеше до четирите сандъка, побрали походните му вещи. Двама ординарци усърдно пренареждаха единия и Поурс видя подредени на одеяло от камилска вълна гребени — две дузини, ако не и повече, един с друг не си приличаха. Кост, раковина, еленов рог, коруба от костенурка, бивни, дърво, черна шиста, сребро, злато и кървавочервена мед. Явно Кайндли ги беше събирал през годините на различни места по света — спомен от култури, племена и народи, с които се беше сприятелявал или които беше избивал до крак. Все пак… Поурс се намръщи. „Гребени?“
Кайндли беше почти плешив.
Капитанът даваше указания на ординарците как да ги опаковат.
— Значи памук и козя вълна. Всеки поотделно и много внимателно — една драскотина да намеря, щръбка или счупен зъб, няма да имам друг избор, освен да ви убия и двамата. А, лейтенант, вярвам, че напълно сте се съвзели от раните си? Добре. Какво ти става бе? Задави ли се?
Затиснал уста, с изчервено лице, Поурс изчака Кайндли да се приближи до него и избухна в силна, неудържима кашлица, а от дясната му ръка изхвърчаха трите кокала и изтропаха на камъните. Поурс си пое дъх, поклати глава и изхриптя:
— Извинете, капитане. Някакви счупени кости, предполагам. Напираха от доста време да излязат навън.
— Е, свърши ли?
— Да, сър.
Двамата ординарци бяха зяпнали кокалите. Единият се пресегна и взе ставата от пръст.
Поурс отри въображаемата пот от челото си.
— Много лоша кашлица, а? Някой все едно ме шибна в корема, заклевам се.
Ординарецът му подаде кокала.
— Оставил ви е това, капитане.
— А, благодаря, войник.
— Ако смяташ, че това е забавно, грешиш, лейтенант — каза Кайндли. — Хайде, обясни ми защо е това проклето бавене.
— Не мога, капитане. Войниците на Юмрук Кенеб, някакъв отбой. Като че ли няма разумно обяснение.
— Типично. Армиите ги командват глупаци. Аз ако имах армия, по-другояче щеше да е. Не понасям мързеливи войници. Лично съм убил повече мързеливи войници, отколкото врагове на империята. Ако тази армия беше моя, лейтенант, щяхме да сме на корабите точно за два дни и всички, които още са на брега, щяха да останат голи и само с комат хляб в ръката, и със заповед за поход до Кюон Тали.
— През морето.
— Радвам се, че се разбрахме. Сега стой тук и ми пази багажа, лейтенант. Трябва да си намеря колегите капитани Мадан’Тул Рада и Рутан Гуд — те са завършени идиоти, но мисля да го оправя това.
Поурс изчака, докато капитанът се отдалечи, след което се обърна към двамата войници и се усмихна.
— Това ще е голяма работа, а? Върховен юмрук Кайндли, командващ малазанските армии.
— Поне ще знаем винаги какво си е наумил — рече единият.
Лейтенантът присви очи.
— Искате Кайндли да мисли вместо вас?
— Аз съм войник, нали?
— А ако ви кажа, че капитан Кайндли не е с ума си?
— Изпитвате ли ни? Все едно дали е, или не е, стига да знае какво прави и да ни казва какво очаква да правим ние. — Сръга с лакът приятеля си. — Прав ли съм, Тикбърд?
— Абсолютно — измърмори другият, оглеждаше един от гребените.
— Малазанският войник е обучен да мисли — каза Поурс. — Тази традиция е с нас още от Келанвед и Дасем Ълтър. Забравили ли сте това?
— Не сме, сър. Обаче има мислене и мислене, нали. Войниците мислят едни работи, офицерите — други. Не е добре двете да се бъркат.
— Прави живота ви по-лесен.
— Точно така, сър.
— Ако приятелят ти одраска тоя гребен, дето толкова му се възхищава, капитан Кайндли ще ви убие и двамата.
— Тикбърд! Остави го това!
— Много е красив!
— Зъбите ти също, ама искаш да си ги запазиш, нали?
„И с войници като тези създадохме империя!“
Конете не бяха в първа младост, но щяха да свършат работа. Едно муле щеше да носи багажа и увития труп на Хеборик Призрачните ръце. Животните чакаха, готови за път, в източния край на главната улица, махаха опашки да прогонят мухите, вече бяха изнервени от горещината, макар да беше все още едва късна утрин.
Баратол Мекхар намести за последно оръжейния си колан, изсумтя недоволно колко е натежал коремът му, а после примижа, щом Кътър и Сцилара излязоха от хана и се запътиха към конете.