Разговорът на жената с двете Джеси беше минал възхитително кратко, без излишни съвети, и приключи със съвсем формални благодарности. И тъй, бебето вече беше най-младият жител на това забравено селце. Щеше да отрасне в игри със скорпиони, ризани и мийр-рати, с привидно безкрайни хоризонти и със суровото слънце в небето, ослепително като жестоко лице на бог. Но, общо взето, щеше да е в безопасност и обичано.
И четвърти човек имаше — приклекнал в сянката на един вход. „Е, поне на едного ще липсваме.“ Баратол тръгна към Кътър и Сцилара, обзет от странна тъга.
— Конят ти ще се срине под теб — каза Кътър. — Много е стар, а ти си много тежък, Баратол. Тази брадва и на муле ще огъне коленете.
— Кой е онзи, дето клечи там? — попита Сцилара.
— Чаур. — Ковачът се метна на коня и животното наистина залитна, докато той намести тежестта си в седлото. — Сигурно е дошъл да се сбогува. Хайде, тръгваме.
— Все в най-голямата жега — рече Кътър. — Тази проклета земя май наистина ни мрази.
— Привечер ще стигнем един извор, точно когато най ще ни трябва. Там почиваме до утре вечер. Следващата част от пътя е дълга.
Тръгнаха. И след малко Сцилара се обади:
— Имаме си спътник, Баратол.
Той се обърна и видя Чаур, беше притиснал някакъв вързоп до гърдите си. Потното му лице беше смръщено. Ковачът въздъхна и спря коня си.
— Можеш ли да го убедиш да се върне? — попита Сцилара.
— Едва ли — призна Баратол. — Тъп и упорит — много неприятно съчетание. — Слезе от коня и отиде до грамадния мъж. — Чаур, дай да ти вържем багажа на гърба на мулето.
Чаур се ухили и му го подаде.
— Дълъг път ни чака, Чаур. А поне следващите няколко дни ще трябва да ходиш пеш — разбираш ли? Я да видим какво си обул поне… Дъх на Гуглата…
— Той е бос! — възкликна Кътър невярващо.
— Чаур — почна Баратол, — тази пътека е само остри камъни и горещ пясък.
— Има една дебела кожа от бедерин в багажа ни — каза Сцилара, палеше лулата си. — Довечера мога да му направя сандали. Освен ако не искаш да спрем сега.
Ковачът клекна и почна да смъква ботушите си.
— Аз бездруго ще яздя, може да носи моите до довечера.
Кътър замислено гледаше как селският глупак се мъчи да нахлузи ботушите на Баратол. Знаеше, че повечето хора щяха да оставят Чаур на съдбата му. Беше само дете във великанско тяло в края на краищата, глупав и общо взето безполезен, бреме. Всъщност повечето хора щяха да го подпукат тоя глупак, докато не побегне обратно към селото — бой за доброто на самия Чаур, пък и справедлив донякъде. Но този ковач… нещо не приличаше на масов убиец, за какъвто го изкарваха. Човекът, предал Ейрън, човекът, убил Юмрук. А сега — техен спътник до морския бряг.
Изпита странна утеха при тази мисъл. Братовчед на Калам… „Убийствата може да са им семеен занаят.“ Грамадната двуостра брадва обаче не приличаше на оръжие на убиец. Помисли дали да не попита Баратол — да измъкне неговата версия за случилото се в Ейрън преди толкова години, — но ковачът не беше много словоохотлив, а и ако си имаше тайни, имаше си и право да ги таи за себе си. „Както аз тая своите.“
Тръгнаха отново. Чаур току залиташе — явно не беше свикнал да носи каквото и да било на краката си. Но се усмихваше.
— Проклети цици, само текат — измърмори Сцилара.
Кътър я погледна зяпнал, не знаеше какво да отговори точно на такова оплакване.
— А и ръждивецът ми свършва.
— Лошо — каза той.
— И то много.
— И на мен ми беше много лошо.
— Кътър, червата ти се бяха усукали до глезените — как се чувстваш, между другото?
— Неудобно, но пък и никога не съм бил добър в ездата. В град съм отраснал все пак. Улички, покриви, таверни, балкони на имения, такъв ми беше светът. Богове подземни, колко ми липсва Даруджистан! Ти би го обикнала, Сцилара…
— Ти си луд бе. Аз градове не помня. Моето е само пустиня и сухи хълмове. Шатри и коптори от кал.
— Има едни пещерни кухини под Даруджистан, газът от тях се изкарва по тръби, за да осветява улиците с красивия си син пламък. Най-великолепният град на света, Сцилара…
— Тогава защо си го напуснал?
Кътър замълча.
— Добре — подхвана тя след малко, — какво ще кажеш за това? Отнасяме тялото на Хеборик… къде всъщност?
— На остров Отатарал.
— Това е голям остров, Кътър. По-конкретно място?
— Хеборик говореше за пустинята, на четири или пет дни северозападно от Доусин Пали. Казваше, че там имало гигантски храм или най-малкото статуя от храм.
— Значи си слушал все пак.
— Понякога говореше ясно, да. Нещо, което наричаше Нефрита, сила, която била и дар, и проклятие… и искаше да я върне. Някак.
— След като вече е мъртъв, как очакваш да върне сила на някаква си статуя? — попита Сцилара. — Кътър, как ще намерим статуя насред пустиня? Не разбираш ли, че каквото и да е искал Хеборик, вече няма никакво значение. Т’лан Имасс го убиха и Трийч трябва да си намери нов дестраянт, а Хеборик и да е имал някаква друга сила, тя трябва вече да се е стопила или да е отишла с него през Портата на Гуглата — тъй или иначе, ние нищо не можем да направим по въпроса.