— Ръцете му вече са твърди, Сцилара.
Тя се сепна.
— Какво?!
— Твърд нефрит — не чист, пълен е с… несъвършенства. Примеси, частички, дълбоко заровени. Все едно ръцете му са напръскани с пепел или пръст.
— Огледал си трупа му?
Кътър кимна.
— Защо?
— Сивожаб се съживи…
— И си помислил, че старецът може да направи същото.
— Беше възможност, но явно едва ли ще стане. Той се мумифицира… и то бързо.
Баратол Мекхар заговори:
— Погребалният му саван беше натопен в солена вода и след това затрупан с още сол, Кътър. Предпазва от личинките. Натикаха парцалена топка колкото юмрук в гърлото му и още няколко по други места. Старата практика е била да се вадят вътрешностите, но местните са станали мързеливи. Имало е много изкуства и умения, повечето забравени. Сега само изсушават тялото колкото може по-бързо.
Кътър погледна Сцилара, сви рамене и каза:
— Хеборик беше избран от бог.
— Но провали този бог.
— Те бяха Т’лан Имасс!
Сцилара издуха облак дим и отвърна:
— Следващия път като ни нападнат мухи, поне ще знаем какво ни чака. — Погледна го в очите. — Виж, Кътър, вече сме само ние. Ти и аз, и Баратол. Като искаш да хвърлим тялото на Хеборик на острова, добре. Ако нефритовите ръце още са живи, сами могат да си изпълзят до господаря си. Ние просто заравяме тялото над линията на прилива, и толкова.
— А после?
— Даруджистан. Искам да го видя този твой великолепен град. Спомена за улички и покриви — какъв си бил там? Крадец? Това трябва да е. Кой друг познава улички и покриви? Тъй че можеш да ме научиш на занаята на крадците, Кътър. Ще те следвам в сянката. Гуглата знае, да откраднеш каквото можеш от този безумен свят е по-смислено от всичко друго.
— Не е добре да следваш нечия сянка. Там има по-добри хора… с които да се сдружиш. Мурильо, да речем, дори Кол.
— Дали ще разбера някой ден, че просто си ме обидил? — попита тя.
— Не! Разбира се, че не. Мурильо го харесвам! А Кол е Съветник. Има си имение и всичко останало.
— Виждал ли си някога животно, поведено на клане, Кътър? — каза Баратол Мекхар.
— Какво имаш предвид?
Но едрият мъж само поклати глава.
Сцилара си прибра лулата, отпусна се в седлото и замълча. Малкото милост я накара, поне засега, да престане да мъчи Кътър. Милост и, призна си тя, скритото предупреждение на Баратол да остави младока на мира.
Умен беше тоя стар убиец.
Не че имаше нещо против Кътър. Тъкмо напротив всъщност. Малкият проблясък на ентусиазъм — когато заговори за Даруджистан — я изненада. Кътър се домогваше до утехата на стари спомени, което й подсказваше, че страда от самота. „Онази жена, която го е оставила. Същата, заради която преди всичко е напуснал Даруджистан, подозирам.“ Значи — самота, и загуба на цел, след като Хеборик беше мъртъв, а Фелисин Младша — отвлечена. Тук сигурно бе замесено и чувство за вина — нали все пак не беше успял да защити Фелисин, не беше успял да защити и нея, впрочем — не че щеше да го вини за това. Та те бяха Т’лан Имасс, в името на Качулатия!
Но Кътър, нали си беше млад и мъж, гледаше на това с други очи. Би скочил с радост срещу множество мечове, стига да го тласне не който трябва. „И който означава много за него.“ По-добре беше да го държи настрана от подобни мисли. И малко флирт от нейна страна, малко чаровна свенлива отстъпчивост пред неговото ухажване — щеше да свърши работа.
Надяваше се да помисли над съвета й за погребването на Хеборик. До гуша й бе дошло от пустини. Мисълта за град, огрян от син пламък, за място, пълно с хора, и никой от тях нищо да не очаква от нея, и възможността за нови приятелства — с Кътър до нея — всъщност беше доста изкусителна. Ново приключение, цивилизовано при това. Екзотични храни, изобилие от ръждивец…
Зачуди се дали липсата на съжаление или тъга у нея при даването на детето, което беше носила през всички тези месеци, е наистина показателна за някаква съществена липса на морал в душата й, за някакъв недостатък, който щеше да събуди ужас в очите на майки, на баби и дори на малки момичета, щом я погледнат. Но подобни мисли никога не се задържаха дълго. Всъщност тя изобщо не се интересуваше какво мислят другите, а ако повечето виждаха в това заплаха за… каквото и да било… „за представата им как трябва да са нещата…“ — ами, много лошо в такъв случай, нали? Сякаш самото й съществуване можеше да тласне други да вършат в живота си неща без последствия.