„Това ако не е смешно. Най-опасните съблазнители са тези, които насърчават конформизма. Ако можеш да се чувстваш в безопасност само когато всички други чувстват, мислят и гледат на нещата по същия начин като теб, значи си проклет от Гуглата страхливец… и жесток тиранин на всичко отгоре.“
— Е, Баратол Мекхар, а теб какво те очаква на брега?
— Чума вероятно.
— Много приятна мисъл, няма що. А ако я преживееш?
Той сви равнодушно рамене.
— Кораб, за някъде другаде. Никога не съм бил в Дженабакъз. Нито във Фалар.
— Ако отидеш във Фалар или в имперския Дженабакъз, старите ти престъпления може да те догонят.
— И друг път са ме догонвали.
— Значи или си безразличен към смъртта, Баратол, или самоувереността ти е върховна и ненакърнима. Кое от двете?
— Избери си.
„Хитър. Тоя няма да клъвне на въдицата ми, няма смисъл да опитвам.“
— Как ще е според теб това прекосяване на океана?
— Като пустиня — каза Кътър. — Само че по-мокро.
Може би трябваше да го среже с поглед, но беше длъжна да признае, че отговорът е добър. „Добре, може би и двамата са хитри, всеки по свой начин. Това пътуване май ще ми хареса.“
Яздеха по тясната пътека, горещината и слънчевият пек се усилваха в пожар. След тях набиваше крак Чаур.
Ганат се взираше в пропастта. Магическия сплит, с който беше запушила този… пробив, се беше разкъсал. Нямаше нужда да слиза в огромния разлом или да влиза в самата погребана небесна цитадела, за да разбере причината за това разкъсване. Драконова кръв се беше проляла, макар че това само по себе си не бе достатъчно. Хаосът между лабиринтите също се беше развихрил и беше погълнал Омтоуз Феллак, както вряла вода поглъща лед.
Все пак усетът й за последователността на събитията, необходими, за да се случи такова нещо, си оставаше замъглен, сякаш самото време се беше изкривило в тази реела се във въздуха крепост. Гневно безразсъдство имаше затаено в самата скална твърд, а сега — и толкова необичайно наложен… ред.
Съжаляваше, че спътниците й не са тук, до нея. Кинигиг особено. И Фирлис. Сама се чувстваше странно уязвима.
„Може би най-много съжалявам, че с мен не е Гъноуз Паран, Господарят на Колодата.“ Изненадващо възхитителен човек. Но някак прекалено склонен да поема рискове, а тук имаше нещо, което налагаше поне малко предпазливост. Трябваше да го изцери, нямаше съмнение в това. И все пак…
Измести нечовешкия си поглед от черния пролом… и видя гъмжило от сенки, понесли се над плоската скала от двете й страни и зад нея… сляха се в огромни влечугоподобни фигури, прииждаха към нея от всички страни.
Извика, Омтоуз Феллак обзе цялото й същество в отговор на паниката. Нямаше изход за бягство… нямаше време…
Заудряха тежки нокти, засякоха плът и кости. Ударите я смъкнаха на земята сред бликналата кръв. Видя пред себе си ръба на пропастта, опита се да изпълзи натам, да се прехвърли и да пропадне… по-добра смърт…
Чудовищни ноктести крака, покрити с люспи и ивици дебела козина, заритаха прах в лицето й. Вцепенена, с изцеждаща се от нея жизнена сила, тя гледаше как прахта полепва на тънка патина върху локвата кръв. Твърде много прах, кръвта й нямаше да хареса това, щеше да се поболее.
Трябваше да я прочисти. Трябваше да я събере, да я влее по някакъв начин отново в тялото си през всички тези зейнали рани и да се надява, че сърцето й ще прочисти всяка капка.
Но ето, че и сърцето поддаваше, а кръвта се лееше пенеста от носа и устата й.
Изведнъж разбра онова странно усещане за ред. К’Чаин Че’Малле, спомен, съживен наново след толкова време. Бяха се върнали. Но не истинските носители на хаоса. Не, тези не бяха Дългоопашатите. Бяха други, слуги на машини, на реда — в цялата му жестокост. „Нах’Рук.“
Бяха се завърнали. Защо?
Локвата кръв попиваше в бялата варовита прах и изровените от чудовищни нокти бразди, и в тези бразди се отцеждаха последните струи кръв. „Неумолимите закони на ерозията, изписани ситно, но… още по-категорично.“
Измръзваше — и това беше добре. Носеше утеха. Все пак тя беше Джагът.
„И си отивам.“
Жената гледаше към сушата, странно настръхнала. Маппо Рънт избърса чело, изтощен от безумната тирада на Искарал Пъст към екипажа на широката каравела — щъкаха насам-натам без никаква видима причина, катереха се по такелажа, увисваха опасно и скачаха обратно на палубата с дивашки крясъци. И при все това малкият, но добре стъкмен търговски съд пореше морската шир на пълен ход пред вятъра в правия си курс на североизток.