— Не съвсем.
— Оценявам скромността ти. Помисли над следното: когато несправедливостта избуи в непреодолим пожар, самите богове се оказват безпомощни. Боговете престават да водят — могат само да следват, теглени от волята на своите поклонници. А сега да допуснем, че боговете по същество са смъртни — в смисъл притежават и всъщност символизират определен етос — ами, тогава подобни морални съображения се оказват първата жертва на войната. Освен ако божеството не реши да се брани от собствените си вярващи. Съюзи, врагове? Толкова ли са важни тези примитивни, опростенчески представи в един такъв сценарий, Маппо Рънт?
Треллът зарея поглед над издуващите се вълни, безкрайния низ, породен от далечни конвулсии, накъсаното теглене на приливи, жестоките и хапливи пориви на ветрове, всичко онова, което се движеше на света. И все пак… взрян дълго и мълчаливо така, и това простичко полюшване под нозете му, така… омагьосващо.
— Ние сме като земята и морето — промълви той.
— Поредният цитат?
Той сви рамене.
— Тласкани от невидими сили, вечно в движение, дори когато стоим на място. — С усилие надви порива на отчаяние. — Колкото и да провъзгласяват воюващите, че са само войници на своя бог…
— Всичко, което вършат в името на този бог, в сърцевината си е дълбоко безбожно.
— А истинските безбожни — онези, за които спомена преди малко — не може да не гледат на тези богохулници като на свои съюзници.
Тя го загледа, докато не се почувства неловко, и го попита:
— Какво тласка Икариум да се бие?
— Когато е под контрол, е… несправедливостта.
— А когато не е?
— Тогава… нищо.
— А разликата между двете е във важността.
Той отново извърна очи.
— И в мотивите.
— Сигурен ли си? Дори ако несправедливостта, предизвикала неговата жестокост, след това се извиси, прехвърляйки невидимия праг към всеунищожителната погибел? Маппо Трелл, убедена съм, че в крайна сметка мотивите се оказват маловажни. Клането си е клане. Тъпото, безцеремонно лице, хилещо се от двете страни на бойното поле, докато пушеци изпълват небето от хоризонт до хоризонт, докато житото съхне и мре, докато тучната земя се превръща в солено блато. Несправедливостта, Трелл, свършва, когато не остане прав никой и нищо. Може би това е същинската цел на Икариум, може би тъкмо затова Безименните искат той да се развихри. Това, в края на краищата, е един сигурен начин да се сложи край на тази война.
— Следващия път, когато заговорим така, Спайт, можеш да ми кажеш причините си да се противопоставиш на Безименните. Да решиш да ми помагаш.
Тя се усмихна.
— А, започваш да се съмняваш в нашия съюз?
— А как не?
— Такава е войната между боговете, Трелл.
— Ние не сме богове.
— Ние сме техните ръце и крака, капризни и опърничави. Бием се заради причини, които по същество са безсмислени дори когато основанието изглежда ясно и категорично. Две кралства, едното в горното течение на реката, другото — в долното. Долното кралство вижда, че водата идва мръсна и болестотворна, с тиня и смет. Горното кралство, след като е на по-висока земя, вижда как усилията му за напояване се провалят, защото почвата се отмива всеки път, щом завалят дъждовете в планините още по-нагоре. Двете кралства се скарват и възниква война. Долното кралство тръгва на бран, водят се ужасни битки, градове се изравняват със земята, нивите се засяват със сол, за да станат безплодни. Каналите и дигите се разрушават. Накрая остава само долното кралство. Но ерозията не спира. Всъщност, след като вече няма напояване по горното течение, водите се стичат на порой, необуздани и диви, и носят варовик и сол, които се утаяват по нивите и отравят останалата почва. Следват глад, епидемии и пустинята настъпва от всички страни. Победоносните някога водачи са свалени. Именията са плячкосани. Разбойници вилнеят безнаказано и след едно поколение вече няма кралства — нито горе, нито долу по реката. Валидно ли беше основанието? Разбира се. Защити ли тази валидност победителите срещу собственото им унищожение? Не, разбира се. Една цивилизация във война избира само най-явния си враг и също тъй онзи, когото смята, в началото, за най-лесен за побеждаване. Но този враг не е истинският враг, нито е най-опасната заплаха за тази цивилизация. Тъй че една цивилизация във война често избира погрешния враг. Кажи ми, Маппо Рънт, за тези мои хипотетични кралства, къде се криеше най-истинската заплаха?
Той поклати глава.
— Да, трудно е да се отговори, защото заплахите бяха много, привидно несвързани, и се появяваха, изчезваха и се появяваха отново през дълъг период. Дивечът, избиван до пълното му изчезване, изсечените гори, козите, пуснати на воля по хълмовете, напоителните канали, изкопани безогледно. Но и нещо повече: излишъкът от храна, разрастващото се население и сметта, която трупа то. А после епидемиите, отвятата или отмита почва; и кралете — един след друг, — които не са могли или не са пожелали да направят каквото и да било; или не са виждали нищо нередно, ако не броим фанатичното им взиране в онези, които са искали да обвинят.