Выбрать главу

— Уви — продължи тя, облегната на парапета, с лице срещу вятъра, — никак не е просто да се опиташ да се опълчиш на толкова много заплахи. Първо, човек трябва да ги разпознае, а за да се постигне това, трябва да мисли дългосрочно; след това трябва да различи заплетените връзки, които съществуват между всички неща, как един проблем поражда друг. После трябва да измисли решения и най-сетне — да мотивира населението за всеобщо усилие, и не само собственото си население, а и на съседните кралства, след като всички те съучастват в бавното самоунищожение. Кажи ми, можеш ли да си представиш подобен водач изобщо да дойде на власт? Или да се задържи дълго на власт? И аз не мога. Трупащите богатство ще се съюзят, за да премахнат такъв мъж или жена. Освен това много по-лесно е да си създадеш враг и да водиш война, макар че за мен си остава непонятно защо трупащите богатство изобщо вярват, че ще преживеят такава война. Но ето, че го правят непрекъснато. Всъщност като че ли вярват, че ще надживеят самата цивилизация.

— Не храниш големи надежди по отношение на цивилизацията, Спайт.

— О, песимизмът ми се простира далеч извън цивилизацията. Трелл бяхте пастирски народ, нали? Гледахте полудивите бедерини в равнините Масал. Всъщност доста успешен начин на живот, общо взето.

— Докато не дойдоха търговците и заселниците.

— Да, онези, които ламтяха за земята ви, тласкани от алчност или прокудени, след като са изтощили своите земи, или от глада в градовете. Всички те търсеха нов източник на богатство. За да го придобият, уви, първо трябваше да унищожат вашия народ.

Искарал Пъст изникна до трелла.

— Я чуйте, вие двамата! Поети и философи! Какво знаете вие? Плещите си тук, а мен са ме погнали и оплезих език от умора, писна ми от тия ужасни скимтящи неща!

— Те са твоите поклонници, Върховен жрец — каза Спайт. — Ти си техният бог. Което е показателно поне за два вида нелепици, бих добавила.

— Не можеш да ме впечатлиш, жено. Ако съм техният бог, защо изобщо не слушат какво им казвам?

— Може би просто чакат да им кажеш правилното нещо — отвърна Маппо.

— Нима? И какво ще да е то, тъпако дебел?

— Ами онова, което искат да чуят, разбира се.

— Тя те е отровила! — Върховният жрец заотстъпва заднешката, опулен. Хващаше и дърпаше каквото му бе останало от косата по темето, после се завъртя рязко и хукна към каютата. Три бок’арала — постоянните му придружвачи — драснаха след него с дивашки врясъци.

Маппо отново се обърна към Спайт.

— А къде отиваме, между другото?

Тя се усмихна.

— В Отатаралско море, за начало.

— Защо?

— Този вятър не е ли освежаващ?

— Адски студен е.

— Да. Чудесно е, нали?

Огромната правоъгълна яма беше облицована с плочи варовик, а над тях — тухлени стени, които се издигаха и оформяха купола. До входа се стигаше по рампа, а на трегера беше всечен имперският символ над името „Дужек Едноръкия“ и неговата титла, „Върховен юмрук“. В могилата бяха поставени фенери, за да подсушат току-що варосаните стени.

Точно пред входа в една разлата купа, пълна с талог, се наслаждаваше на слънчевия топлик голям крастав жабок, примигваше със сънените си очи и гледаше как спътникът му, имперският живописец Ормулогун, смесва боите си. Десетки и десетки бои, всяка със специфични качества. И оцветители, извлечени от стрити минерали, патешки яйца, сушени мастила от морски същества, листа, корени и плодчета; и колби с други материали: белтък от яйца на костенурки, змии, лешояди; сдъвкани ларви, мозък от гларус, котешка пикня, кучешка лигня, своднически сопол…

Добре де, разсъди жабокът, може би не точно своднически сопол, но при тази объркваща художническа тайнственост така и не можеш да си сигурен. Стига ти да знаеш, че хората, ровещи се в подобни материали, са предимно луди — ако не в началото, то неизбежно след годините боравене с такива токсини.

И все пак този тъпак Ормулогун някак оцеляваше, с оцапаните му длани, оцапаните устни от заостряне на четките, оцапаната брада от шантавата техника на пръскане, при която пигментите ги сдъвкваш в шепа слюнка и Гуглата знае още какво, оцапания нос, чесан от оцапаните с боя пръсти, които все бърникаха, ровичкаха, проучваха, оцапания му клин…