— Знам какво си мислиш, Гъмбъл — измърмори Ормулогун.
— Нима? В такъв случай продължете с описанието на настоящите ми мисли, моля.
— Курвенската ушна кал и оцапаното това, оцапаното онова, коментарът бързо пропада в абсурда, подобаващ на негодността ти да мислиш без преувеличение и хиперболи. Хайде, както си стъписан несъмнено, размърдай си жалкото предсказуемо мозъче и ми кажи на свой ред аз какво си мисля. Можеш ли? Ха, знаех си, че не!
— Уверявам те, дъвкачо на ларви, мислите ми ни най-малко не бяха такива, каквито ги описа в тази жалка оскъдност на пастиш, която смееш да наричаш комуникация, който провал е доста изненадващ, след като съм лингвистичен виртуоз, докато ти не си нищо повече от вечно провалящ се студент по портретура, лишен както от елементарно занаятчийско умение, така и, уви, от талант.
— Ще ти се да комуникираш с интелектуално глухия, така ли?
— Докато ти живописваш, за да просветлиш слепия. М-да, да — въздъхна Гъмбъл, усилие, при което се сви притеснително — притеснително дори за него самия. Бързо си пое дъх. — Непрестанна война водим двамата с теб. Какво ще украси стените на гробницата на великия мъж? Хе, какво да очакваме от теб освен обичайното. Пропагандна грандиозност, политически съобразените преутвърждавания на статуквото. Героични дела в служба на Империята и още по-героична смърт, защото в този век, както и във всеки друг, са ни нужни нашите герои — мъртви тоест. В края на краищата ние не вярваме в живите, благодарение на теб…
— На мен? На мен?
— Силен си в изобразяването на слабостите, Ормулогун. О, прецени само тази фраза! Впечатлен съм от самия себе си с тази съвършено отекваща ирония. Все едно, подобни слабости в темата са като отровни стрелички, забити в героизма. Алчното ти внимание го унищожава, както винаги трябва да…
— О, не, глупако, не винаги. А при мен, при Ормулогун Великия — никога. Защо ли? Ами просто е, макар и не чак толкова просто, че да си в състояние да го схванеш — все пак е това: великото изкуство не е просто изобразяване. Великото изкуство е преобразяване. Великото изкуство е възвисяване, а възвисяването е духовно в най-чистия, най-духовния смисъл…
— Както бе отбелязано и преди, изчерпателната ерудиция и краткост се изплъзват на нещастника — провлече Гъмбъл. — А и освен това съм убеден, че вече съм чувал тази дефиниция за великото изкуство. В някакъв друг контекст, придружен вероятно от блъскане с юмрук по маса или по нечие теме, или най-малкото с коляно в чатала. Все едно, всичко това звучи много добре. Толкова по-зле, че така последователно не успяваш да го преведеш в действителността.
— Ей с това млатило знаеш ли как ще те преведа в действителността, Гъмбъл.
— И ще счупиш тази прелестна купа.
— Да, и ще пророня няколко сълзи за това. Но после ще ми е по-добре.
— Дужек Едноръкия, застанал пред разбитите порти на Черен Корал. Дужек Едноръкия на преговорите с Каладън Бруд и Аномандър Рейк. Дужек Едноръкия и Тайсхрен пред Пейл, на разсъмване преди атаката. Три основни стени, три панела, три образа.
— Надничал си в наброските ми! Богове, колко те мразя!
— Не беше нужно да върша нещо толкова глупаво, а и безгранично потискащо, като това да ти гледам наброските — върна топката Гъмбъл.
Ормулогун сбра набързо избраните си бои, стилоси и четки и заслиза към гробницата.
Гъмбъл си остана където си беше, с мисъл за ядене на мухи.
Гъноуз Паран погледна снаряжението, подредено на походното легло. Снаряжение на Върховен юмрук, с добавения наскоро ръкав на ризницата. Наследството остави горчив вкус в устата му. Прокламация, нали? Сякаш беше извършил нещо като войник, което да оправдае това. Всеки Юмрук в тази армия беше по-подготвен да поеме командването. Какво ли толкова имаше в тези дневници на Дужек, че толкова дълбоко да изкривят, дори да фалшифицират действията му като капитан и командир на Подпалвачите на мостове? Помисли дали сам да не го разбере, но знаеше, че не би го направил. Вече в достатъчна степен се чувстваше натрапник, за да види доказателство за двойствеността пред собствените си очи. Дужек несъмнено си беше имал причини, най-вероятно свързани със защитата, ако не и издигането на репутацията на дома Паран, а с това — и подкрепата на сестра му Тавори като командващ Четиринадесета.
Политиката диктуваше подобни официални дневници, разбира се. „Както ще диктува и моите записки, предполагам. Или пък не. Какво ме интересува. По дяволите идните поколения. Щом това е моята армия, така да бъде. Императрицата винаги може да ме свали, както и ще направи несъмнено, щом чуе за това полево повишение.“ Междувременно щеше да действа както намери за добре.