Хърлочъл зад него се окашля.
— Върховен юмрук, старшите офицери може и вече да са на крака, но още са изтощени.
— Искаш да кажеш, че стоят мирно отвън?
— Да, сър.
— Тъпо. Зарежи снаряжението тогава.
Пристъпиха до входа и Хърлочъл дръпна платнището. Паран излезе навън и примига на слънчевата светлина. Цялата армия стоеше в параден строй, с вдигнати знамена и лъскава броня. Точно пред него бяха Юмруците, с Рит Бюд на половин стъпка пред тях. Беше изпита и едва се държеше на крака, снаряжението й изглеждаше прекалено голямо за фигурата й. Отдаде му чест и докладва:
— Върховен юмрук Гъноуз Паран, армията е строена и готова за преглед.
— Благодаря, Юмрук. След колко време ще са готови за поход?
— До утре призори, Върховен юмрук.
Паран огледа редиците. Нито звук не идваше откъм тях, дори подрънкване на броня. Стояха мирно, като прашни статуи.
— И как точно се очаква да оправдая това? — прошепна той.
— Върховен юмрук — заговори тихо Хърлочъл до него, — вие влязохте с един лечител в Г’данисбан и с един удар поразихте богиня. Прогонихте я от този свят. След това принудихте сестрата на тази богиня да дари дузина смъртни със силата да церят…
— Тази сила няма да се задържи дълго.
— И все пак. Върховен юмрук, вие убихте мора. Нещо, което и Дужек Едноръкия не би могъл да постигне. Тези войници са ваши, Гъноуз Паран. Каквото и да реши императрицата.
„Но аз не искам цяла проклета армия!“
Юмрук Рит Бюд заговори:
— Предвид загубите от болестта, Върховен юмрук, продоволствието ще ни стигне за шест, може би седемдневен поход при положение, че събираме провизии по пътя. Разбира се, налице са и зърнените силози в Г’данисбан, и след като населението практически не съществува…
— Да — прекъсна я Паран. — Практически не съществува. Това не ви ли се струва странно, Юмрук?
— Самата богиня…
— Хърлочъл ми докладва, че съгледвачите му виждат хора — оцелели, тръгнали на североизток. Поклонничество.
— Да, Върховен юмрук.
И се олюля. Едва се държеше на крака.
— Ще тръгнем след тези поклонници, Юмрук. Ще се задържим още два дни, през които ще се попълнят запасите от складовете в Г’данисбан — но след като бъде оставено достатъчно за населението, което все още е в града. Секвестирайте фургони и коли, ако е необходимо. Гражданите, на които войниците се натъкнат, да бъдат поканени да се включат в колоната ни. Най-малкото ще намерят средство за препитание, ако ни придружат, и храна, вода и закрила. Сега уведомете капитаните, че ще се обърна със слово към войската на заранта на тръгването ни — по време на освещаването и запечатването на гробницата. Свободни сте.
Юмрукът отдаде чест. Виковете на младшите офицери раздвижиха войнишките редици и те започнаха да се разпръсват.
„Май трябваше да им кажа нещо още сега. Да ги предупредя да не очакват много. Не, това не върви. Какво казва един нов командир? Особено след смъртта на велик пълководец, на истински герой? Проклятие, Гъноуз, по-добре да не казваш нищо. Не сега, и не много, щом запечатаме гробницата и оставим стареца да почива в мир. Ще вървим след поклонници. Защо? Защото искам да разбера къде отиват, затова.“ Паран махна с ръка и тръгна. Последва го Хърлочъл и на десетина крачки по-назад — младата жена от Г’данисбан, Навал Д’ната, която явно вече беше част от свитата му.
— Върховен юмрук?
— Кажи, Хърлочъл.
— Къде отиваме?
— Да навестим имперския художник.
— О, него значи. Може ли да попитам защо?
— Защо тези мъки, имаш предвид. Искам да го помоля за нещо.
— Върховен юмрук?
„Нова Драконова колода ми трябва.“
— Добър ли е, как мислиш?
— Въпрос на постоянен дебат, Върховен юмрук.
— Нима? Сред кого? Войниците? Трудно ми е да го повярвам.
— Ормулогун си има критик, придружава го навсякъде.
„О, горкият.“
Тялото лежеше на пътеката с разкъсани крайници, щавената кожена ризница се бе втвърдила и почерняла от засъхналата кръв. Ботфайндър клекна до него и каза:
— Стоунфайндър. Вече е в замръзналото време. Споделяхме си приказки.
— Някой е отрязал един от пръстите му — каза Карса Орлонг. — Другите рани са от мъчение, освен забитото копие под лявата плешка. Вижте следите — убиецът е пристъпил от укритие, когато човекът е минал — не е бягал, но е залитал. Само са си поиграли с него.
Сеймар Дев отпусна ръка на рамото на Ботфайндър. Анибарът трепереше от скръб.
— Преди колко време? — попита тя тихо.
Теблорът сви рамене.
— Все едно. Близо са.
— Колко близо?