— Направили са бивак и са небрежни с боклука си. — Извади кремъчния си меч. — Имат и други пленници.
— Как го разбра?
— Надушвам страданието им.
„Невъзможно. Възможно ли е такова нещо?“ Сеймар огледа за по-явни следи за онова, което тоблакаят твърдеше, че е разбрал. Вдясно от тях имаше падина, запълнена с торф, малко по-ниско от скалистата пътека, на която стояха. От нея се издигаха черни смърчове, разкривени, с голи клони. Между тях проблясваха нишки паяжина — като драскотини по прозрачно стъкло. Вляво равните ивици хвойна бяха обхванали гънката в скалната твърд, минаваща успоредно на пътеката. Сеймар се намръщи.
— Какво укритие? Каза, че убиецът е излязъл от укритие, за да забие копието в гърба на анибара. Но тук няма никакво укритие, Карса.
— Не е останало.
Тя се намръщи още повече.
— Да не са се увили в клони и листа тогава?
— Има и други начини да се скриеш.
— Например?
Карса смъкна коженото наметало.
— Магия. Изчакай тук.
„Гуглата да ме вземе, как ли пък не!“ Тръгна след Карса, който вдигна с две ръце меча пред себе си. Само след четири крачки трябваше да затича, за да го догони.
Той също затича. Мълниеносно бързо.
Задъхана, тя залиташе след грамадния воин, но той скоро се изгуби от погледа й.
Чу внезапен писък вляво и се закова на място — Карса беше изоставил пътеката, беше нахлул в гората през разхвърляните, покрити с мъх балвани и нападали дървета, през гъста плетеница сухи клонаци — без да остави следа след себе си. Нови писъци.
С разтуптяно сърце, Сеймар Дев се хвърли напред, запровира се през гъстите храсти и клони, паяжини я задърпаха, прах и люспи суха кора се посипаха отгоре…
… а някъде напред касапницата се вихреше.
Дрънчаха оръжия, желязо в камък. Трясък на разцепено дърво — мълниеносно движение сред дърветата напред, бягащи силуети — тяло, премятащо се на кълбо сред пурпурна мъгла — стигна до края на бивака и…
И видя Карса Орлонг… и петдесетима, а може би и повече високи сивокожи воини, размахали копия, извити мечове, дълги ножове и брадви — и всички връхлитаха срещу тоблакая.
Пътят на Карса през тях бе прорязан кървав коридор, осеян с трупове и смъртно ранени врагове.
Но бяха твърде много…
Огромният кремъчен меч блесна пред погледа й, във въздуха полетяха парчета кости и швирнаха гъсти струи кръв. Двама души залитнаха назад, трети отхвърча назад и се набоде на копията на други двама воини… и тоблакаят се хвърли напред в тази пролука, като отбягна други няколко забивания и замахвания, повечето вече зад него, тъй като скоростта на великана беше необичайна… беше изумителна.
Двамата с копията се помъчиха да се отдръпнат, но бясно замахналият меч порази единия във врата отляво — главата отхвърча от тялото, — след това острието се изви надолу и посече през дясното рамо на другия воин и отсече ръката му от рамото.
Лявата ръка на Карса пусна дръжката на меча и сграбчи едно почти забило се в него копие, след което придърпа и оръжието, и воина, пусна копието и стисна противника за врата. Кръв и слуз изхвърчаха от очите, носа и устата на жертвата, щом тоблакаят прекърши врата й като клечка. Избута рязко настрана тръпнещото още тяло в напиращата гмеж и пак размаха меча…
Сеймар Дев едва успяваше да проследи с ума си онова, което виждаха очите й. Още докато лявата ръка на Карса пускаше дръжката на меча, острието само сякаш посече надясно, отбиваше вражески оръжия, после се извъртя в кръг нагоре и навън и докато гърлото на воина се кършеше в жестоката хватка, мечът посече през замахнал отдолу ятаган и се заби в плът и кости, трошеше ключица и ребра…
Гръдният кош на посечения се пръсна и Сеймар зяпна, щом видя сърцето, още туптящо, как се изсипа от гнездото си и за миг увисна от разкъсаните артерии и вени, преди воинът да рухне.
Някой крещеше — извън полето на битката, далече вляво, където се виждаше скалист бряг. Зад скалите, в някакво езеро, се виждаха ниски широки дървени лодки и до тях дребна русокоса жена — човек — хвърляше заклинания.
Но каквато и магия да владееше, като че ли не можеше да постигне нищо. По някакъв невероятен начин Карса Орлонг си беше пробил път чак до другата страна на гъстата гмеж и там се обърна рязко с гръб към един огромен бор, кремъчният му меч с вяло равнодушие заотбива връхлитащите атаки… и теблорът подпря гръб на ствола, за да отдъхне.
Сеймар не можеше да повярва на очите си.
Разнесоха се нови викове, самотен воин, застанал много зад напиращата тълпа, зарева команди на спътниците си и те се заоттегляха.
Щом видя, че тоблакаят си пое дълбоко дъх и пак вдигна нагоре меча, Сеймар Дев извика: