— Карса! Почакай! Не нападай, проклет да си!
Хладният гняв, който срещна погледа й, я накара да потръпне.
Великанът посочи с меча.
— Виждаш ли какво е останало от анибарите, жено? — Гласът му прозвуча дълбоко, думите изтътнаха като боен барабан.
Тя кимна, мъчеше се да не гледа редицата пленници, вързани с главите надолу и с разчекнати крака за дървени рамки. Голите им тела бяха зацапани с кръв и под всяка жертва — купчини разгорена жарава, изпълващи въздуха с вонята на опърлена коса и месо. Карса Орлонг, разбра тя, бе тласнат от гнева, но този гняв бе студен, мечът не трепваше, изпънат напред в готовност; самата застиналост на оръжието във въздуха бе като клетва за нова гибелна вълна.
— Зная — отвърна тя. — Но чуй ме, Карса. Ако ги избиеш всички — а виждам, че искаш точно това — но чуй! Ако го сториш, ще дойдат още, за да потърсят ближните си. Още ще дойдат, тоблакай, и това никога няма да свърши — докато не направиш грешка, докато не станат толкова много, че дори и ти да не можеш да се надяваш да ги надвиеш. Нито можеш да си навсякъде, тъй че ще загинат още анибари.
— Какво предлагаш тогава?
Тя закрачи напред, без да обръща внимание на сивокожите воини и русокосата вещица.
— Те вече се боят от теб, Карса, и ти трябва да използваш този страх… — Замълча, привлечена от някакво вълнение откъм шатрите, до вързаните канута. Двама воини извлякоха някого и го помъкнаха напред. Също човек. Лицето му беше подуто от бой, но иначе изглеждаше непокътнат. Сеймар Дев го изгледа с присвити очи, бързо се доближи до Карса и зашепна дрезгаво: — Вече си имат преводач, Карса. Татуировките по ръцете. Таксилианец. Чуй ме. Бързо. Използвай този страх. Кажи им, че има още от расата ти, съюзници на анибарите, и че ти си само първият от ордата, идваща в отговор на молбата им за помощ. Кажи им, в името на Гуглата, да се махнат от тази земя, Карса!
— Ако се махнат, не мога да убия още от тях.
Сред нападателите бе започнал спор. Воинът, издал командите, явно отхвърляше настойчивите призиви на русокосата жена. Таксилианецът, когото държаха за ръцете, явно следеше спора, но от подутото му лице не можеше да се разбере нищо. Сеймар видя как очите му пробягаха към нея и към Карса, а после той бавно и преднамерено намигна.
„Богове подземни. Добре.“ Тя съвсем лекичко кимна, извърна очи, за да му спести наказанието, и погледът й неволно обходи сцената на ужасното клане. По оплисканата с кръв земя лежаха трупове и стенещи тела. Поляната бе осеяна с натрошени копия, като дърва за огрев от обърнала се кола. Но най-много бяха неподвижните трупове — отсечени крайници, оголени кости и изсипани вътрешности.
А Карса Орлонг почти не се беше задъхал.
Толкова лоши бойци ли бяха тези високи нечовешки същества, дошли неведомо откъде? Не можеше да го повярва. Ако се съдеше по облеклото, бяха воинско общество. Но много подобни общества, щом останеха задълго в застой — или изолация, — свеждаха бойните си умения до ритуални форми и техники. Щяха да владеят само един начин на бой, може би с няколко варианта, и трудно щяха да се приспособят към неочакваното… например един тоблакай с несъкрушим кремъчен меч, дълъг колкото боя му — тоблакай, притежаващ зашеметяваща бързина и хладната, отчуждена прецизност на роден убиец.
А Карса беше казал, че вече се е сражавал веднъж с този враг.
Водачът на сивокожите нападатели се приближаваше, влачеха таксилианеца след него, а русокосата вещица подтичваше да не изостане от вожда… той изпъна назад ръка да я спре.
Сеймар зърна за миг необузданата омраза, с която очите на дребната жена пронизаха командира. Нещо се полюшваше на шията й, почерняло и издължено… „Отрязан пръст. Вещица, и още каква, на древния занаят, забравената духовна магия… е, не напълно забравена, щом и аз, атавистичната кучка, съм я превърнала в своя специалност.“ Косата и сърцевидното лице — и сините очи — й напомниха за дребничките народи, повечето покорени, които все още можеха да се срещнат в центъра на субконтинента, в древни градове като Халаф, Гуран и Карашимеш, а и на запад чак до Омари. Останки от древно население навярно. И все пак думите, които бе изрекла преди малко, бяха на непознат за Сеймар език.
Командирът заговори на русокосата вещица, а тя преведе думите му на таксилианеца. Този път очите на Сеймар Дев се разшириха, след като разпозна отделни думи — макар никога да не беше ги чувала изричани, само ги беше чела в най-древните томове. Останки от Първата империя.
Щом вещицата спря, таксилианецът кимна, погледна първо Карса, после Сеймар и най-сетне проговори:
— На кого от вас трябва да предам думите на Преда?