— Вериги мен не могат да ме удържат, вещице.
„Глупак. Вече те държат.“
Извърна се и видя алчния поглед, с който русокосата вещица поглъщаше Карса Орлонг.
„А това какво означава… и защо толкова ме плаши?“
— Юмрук Темъл. Какво изпитвате от това, че се връщате у дома? — попита Кенеб.
Младият висок уикец — сдобил се наскоро със синята пълна татуировка в стила на клана на Враната, сложен геометричен рисунък, от който лицето му приличаше на мозаичен портрет — наблюдаваше как войниците му подвеждат конете си на рампите долу на брега. На въпроса на Кенеб само сви рамене.
— Сред моя народ ще преживея отново това, което преживях тук.
— Но вече няма да сте сам — изтъкна Кенеб. — Тези воини долу вече са ваши.
— Нима?
— Така поне разбрах. Вече не оспорват заповедите ви, нито правото ви да ги командвате, нали?
— Убеден съм, че повечето уикци ще предпочетат да напуснат армията, щом стъпим в Унта — отвърна Темъл. — Ще се върнат при семействата си и когато ги помолят да разкажат за приключенията си в Седемте града, ще мълчат. Мисля си, че войниците ми изпитват срам, Юмрук Кенеб. Не заради това, че са проявили малко уважение към мен. Не, изпитват срам от списъка на пораженията на тази армия. — Обърна се и тъмните му очи се приковаха в Кенеб. — Те са твърде стари или твърде млади. И едните, и другите ги привличаше славата, като недостъпна любов.
Темъл не беше от много разговорливите и Кенеб не помнеше да е успявал друг път да измъкне толкова думи от измъчения младеж.
— Смъртта са търсили значи.
— Да. Жадуваха да се присъединят към Колтейн, Бълт и останалите — по единствения възможен начин. Да загинат в сражение, срещу същия враг. Заради това прекосиха океана, заради това напуснаха селата си. Те не очакваха да се върнат у дома и това последно пътуване до Кюон Тали ще ги прекърши.
— Проклети глупаци. Простете…
Темъл се усмихна горчиво и поклати глава.
— Не е нужно. Глупаци са, но и да притежавах мъдрост, трудно щях да мога да я споделя.
От останките на лагера зад тях завиха браничари. Двамата се обърнаха изненадано.
— Какво е това? — попита Кенеб. — Защо…
Тръгнаха обратно към лагера.
Бент профуча по пътеката покрай лейтенант Поурс във вихрушка от прах и той успя да зърне за миг обезумелите му очи. „Чак сега разбрахме, че изпитват ужас от водата. Е, толкова по-добре. Можем да ги зарежем тук тия гадни същества.“ Погледна примижал редицата уикци и сети, които товареха измършавелите си коне — малко от животните щяха да преживеят това пътуване, което ги превръщаше в ценен източник на месо. „Само ще поразнообрази боклука, който моряците наричат храна.“ О, конните воини щяха да мърморят, но никой нямаше да пропусне да се нареди с купата на опашката, щом удари камбаната.
Кайндли се бе погрижил адюнктата да разбере в най-жлъчни подробности негодуванието му от некадърността на Юмрук Кенеб. Куражът, или най-малкото яростната мегаломания на Кайндли бяха неоспорими. Но този път старият кучи син беше прав. Цял ден и половин нощ бяха пропилени от Кенеб. Проклет от Гуглата преглед на снаряжението, отделение по отделение — и точно по средата на военния съвет — богове, какъв хаос се беше развихрил. „Кенеб ума ли си е загубил?“ О, да, първият въпрос на Кайндли към адюнктата и нещо в намръщения й поглед бяха подсказали на Поурс, че нищо не знае и че явно не може да разбере защо Кенеб е трябвало да заповяда такова нещо.
Е, това пък изобщо не беше изненада, след като по цял ден се мотаеше в проклетата си шатра и кой знае какви ги вършеше с онази студена красавица Т’амбър. Дори отчаянието на адмирала беше очевидно. Сред воинските редици вървеше слух, че Тавори най-вероятно ще бъде разжалвана — щурмуването на Ю’Гатан можеше да се проведе и по-добре. Всеки проклет войник се беше оказал тактически гений, щом станеше дума за това, и неведнъж Поурс беше наказвал жестоко за изменнически подхвърляния. Какво от това, че Нок и Тавори скрито враждуваха; какво от това, че Тене Баралта беше като врящ котел и сееше раздор сред войниците; какво от това, че на самия Поурс му беше трудно да реши дали адюнктата можеше по-добре да се справи при Ю’Гатан — слуховете сами по себе си бяха не по-малко отровни от всякаква напаст, която можеше да изплюе Сивата богиня.
Едновременно гореше от нетърпение и изпитваше страх от качването на корабите и от предстоящото дълго отегчително плаване. Отегчените войници бяха като дървесен червей в кила — така твърдяха моряците, като поглеждаха уморено прашните и ругаещи мъже и жени, които бавно се качваха по рампите, за да се смълчат, свити като стригани овци в тесните като килери каюти под тежко поклащащите се над вълните палуби. Нещо повече, моретата и океаните си бяха гадни неща. Войниците можеха да посрещнат смъртта, без окото им да мигне, стига да знаят, че могат да отвърнат с бой, може би дори да си пробият с бой път и да оцелеят. Но морето беше безразлично към ударите на мечовете, свистенето на стрелите и стената от щитове. „А и Гуглата ми е свидетел, достатъчно вече сме го преглъщали това.“