Проклетите псета браничари съвсем побесняха.
„Сега пък какво?“ Без сам да знае защо, Поурс закрачи натам, накъдето беше драснал Бент. На изток от пътя, покрай командната шатра, после покрай вътрешния кръг постове и навън, към отходните ями… и видя десетината тичащи браничари, пъстрите им жълто-кафяви тела се сляха в едно, след това закръжиха с дивашки вой… а там, далече по пътя — поводът за възбудата им. Бавно приближаващ се пеши отряд.
„Кои, в името на Кралицата на сънищата, пък са тия?“ Всички конни съгледвачи бяха тук, сигурен беше в това — беше видял сетите да се упражняват в повръщане по рампите — хващаха морската болест щом само стъпеха в локва. А уикците вече бяха предали конете си на измъчените екипажи на транспортните кораби.
Огледа се, видя един войник, повел три коня към брега, и викна:
— Стой. Дай ми един от тия коне.
— Не са оседлани, сър.
— Сериозно? Как разбра? Войникът посочи гърба на коня…
— Идиот. Подай ми тия юзди. Не, другите.
— Този е на адюнктата…
— Видях.
Дръпна животното и се метна на гърба му. Безпризорното дете, Гръб, идваше насам от лагера, с онова скимтящо пале до глезена му, дето приличаше на нещо, което крава ще повърне, ако изяде кече от козя вълна. Без да им обръща внимание, Поурс смуши коня в галоп.
Вече можеше да види водача. Капитан Фарадан Сорт. И с тях беше онзи, Върховният маг, Бързия Бен, и онзи грозният с белезите, убиецът, Калам и — „Богове подземни, но те всички са… — Не, не бяха. — Десантчиците! Проклетите морски пехотинци!“
Чу викове откъм лагера зад себе си, после сигнал за тревога.
Не можеше да повярва на очите си. Оцелели… от огнения ад… беше невъзможно. „Вярно, изглеждат ужасно, полумъртви всъщност. Все едно Гуглата си е чистил косматите уши с тях. Ето я и Лостара Юил… е, тя не е толкова зле като другите…“
Лейтенант Поурс дръпна рязко юздите пред Фарадан Сорт.
— Капитане…
— Вода… — Думата едва излезе от напуканите й подпухнали устни.
„Богове, изглеждат ужасно.“ Поурс обърна коня — за малко да се изхлузи от гърба му — и препусна обратно към лагера.
Щом Кенеб и Темъл стигнаха главната пътека, на трийсет крачки от командната шатра, от нея излезе адюнктата, а след нея Блистиг и Т’амбър. Откъм източния край на лагера войници крещяха нещо неразбрано. Приближиха се и адюнктата се обърна към тях:
— Коня ми, изглежда, го няма.
Кенеб я изгледа учудено.
— Затова ли беше тревогата? Адюнкта…
— Не, Кенеб. Видели са отряд на източния път.
— Отряд? Някой ни напада?
— Едва ли. Е, придружете ме, моля. Явно ще се наложи да походим. А това ще ти позволи, Кенеб, да обясниш провала с товаренето.
— Адюнкта?
— Смятам внезапната ти проява на некадърност за неубедителна.
Погледна я косо. На изпитото й лице се долавяше леко вълнение. Само намек, недостатъчен, за да може да разгадае мислите й.
— Гръб — каза той.
Адюнктата повдигна вежди.
— Мисля, че се налага да уточните, Кенеб.
— Каза, че трябва да забавим товаренето с един ден, адюнкта.
— И този детски съвет, при това от слабо образовано, почти диво дете, е достатъчно оправдание да нарушите заповедта на своята адюнкта?
— Обикновено — не — отвърна Кенеб. — Трудно е да се обясни… но той знае някои неща. В смисъл неща, които не би трябвало да знае. Знаеше, че ще плаваме на запад, например. Знаеше и пристанищата, на които се каним да спрем.
— Крил се е зад командната шатра — подхвърли Блистиг.
— Виждал ли си това момче да се крие, Блистиг? Когато и да било?
Мъжът се намръщи.
— Значи просто е добър в криенето.
— Адюнкта, Гръб каза, че трябва на всяка цена да се задържим един ден — иначе всички ще умрем. В морето. Започвам да вярвам, че…
Тя вдигна ръката си в металната ръкавица — достатъчно рязък жест, за да го накара да замълчи, и той видя как очите и се присвиха, приковани в нещо напред…
Конник, на кон без седло. Приближаваше се в галоп.
— Това е лейтенантът на Кайндли — каза Блистиг.
Когато се видя, че мъжът няма никакво намерение да забавя, нито да промени посоката, всички бързо се отдръпнаха встрани.
Лейтенантът махна припряно да отдаде чест, профуча покрай тях в прахоляка и извика:
— Вода им трябва!