— Конят е вашият, адюнкта — добави Блистиг, щом тръгнаха отново.
Кенеб се загледа напред. По пътя почти се влачеха хора. Още неразличими, но… отпред беше Фарадан Сорт… нали?
— Вашата дезертьорка се връща — каза Блистиг. — Глупаво от нейна страна. Би трябвало да знае, че дезертьорството се наказва с екзекуция. Но кои са тези зад нея? И какво носят?
Адюнктата изведнъж спря, почти залитна.
Бързия Бен. Калам. Още и още лица, покрити с прах и толкова бели, че приличаха на призраци… „И са. Какво друго може да са?“ Фидлър. Геслер, Лостара Юил, Сторми… Кенеб разпознаваше лица, едно след друго. Изсушени от слънцето, едва кретащи, олюляваха се, все едно вървяха насън. А в прегръдките им… деца, с помръкнали очи, свити…
„Момчето знае някои неща… Гръб…“
И ето, че видя и него, с двете пощурели кучета от двете му страни, май говореше със Синн.
„Синн… Мислехме, че е полудяла от скръб — брат си изгуби все пак… и го е намерила отново.“
Но Фарадан Сорт беше заподозряла, и с право, че нещо друго е обсебило Синн. Достатъчно силно подозрение, за да я тласне към дезертьорство.
„Богове, толкова лесно се примирихме — но не — градът, огненият вихър — чакахме дни, чакахме, докато не изстинаха всички проклети развалини. Ровихме из пепелищата. Никой не може да е преживял това.“
Отрядът спря пред адюнктата.
Капитан Фарадан Сорт изправи гръб, съвсем леко се олюля и отдаде чест с юмрук на гърдите. Заговори хрипливо:
— Адюнкта… Позволих си волността да прегрупирам отделенията… моля за одобрение…
— Одобрението е в прерогативите на Юмрук Кенеб — отвърна със странно равнодушен тон адюнктата. — Капитане, не очаквах да ви видя отново.
— Разбирам необходимостта да се поддържа военна дисциплина, адюнкта. Ето защо се предавам на волята ви. Моля обаче Синн да бъде оправдана — младостта й, състоянието й в онзи момент…
Зад тях отекнаха конски копита. Лейтенант Поурс се връщаше — с още ездачи. Мехове, пълни с вода, се поклащаха като огромни вимета. Другите ездачи бяха лечители, до един, с тях бяха и Нил и Недер. Кенеб видя неверието, изписало се на лицата им, докато приближаваха.
Фидлър пристъпи напред. Малко мършаво дете се бе свило в прегръдката му, заспало или в несвяст. Думите заизлизаха хрипливо през напуканите му устни:
— Адюнкта… без капитана, която разкопа с голи ръце, никой от нас, заклещени под проклетия град, изобщо нямаше да се измъкне. Сега костите ни щяха да гният долу. — Пристъпи още крачка, но усилието му да продължи шепнешком пропадна и Кенеб ясно чу думите:
— Адюнкта, ако обесите капитана за дезертьорство, по-добре пригответе още въжета, защото ще напуснем този жалък свят, щом и тя го напусне.
— Сержант — отвърна адюнктата с привидно равнодушие, — да разбирам ли, че вие с отделенията зад вас сте се заровили под Ю’Гатан посред огнената стихия, като междувременно сте успели да не се опечете и след това сте си изровили пътя навън?
Фидлър извърна глава, изплю кървава храчка и устата му зейна в ледена грозна усмивка, зад която лъснаха два реда червени цепнатини.
— Тъй де. Слязохме на лов… през кокалите на проклетия град. Пък после с помощта на капитана изпълзяхме от гроба.
Погледът на адюнктата се откъсна от него и бавно обходи колоната — изпитите лица, зяпналите през прага на смъртта очи, голата, покрита с прах и опърлена кожа.
— Ловци на кости, наистина. — Замълча, щом Поурс поведе знахарите с меховете с вода, и добави: — Добре дошли отново в строя, войници.
Четвърта книга
Ловци на кости
Кой ще отрече, че ни е присъщо да вярваме в най-лошото за своите ближни? Още докато се пораждаха и сливаха култове на свято преклонение — не само към Колтейн, Крилатия, Черното перо, но и към самата Кучешка верига — из Седемте града, със светилища, които сякаш избуяваха от самата смет по онзи злочест път, олтари на изкупителни жертви в памет на един мъртъв герой след друг: Бълт, Лъл, Майнсър, Сормо Е’нат, дори на Бария и Мескер Сетрал от Червените мечове; и към клана на Мармота, клана на Невестулката и, разбира се, на Враната, и към самата Седма армия; докато на хребета Гелор, в древен манастир с изглед към старото бойно поле, възникваше нов култ към конете — още докато тази необятна треска на почитание обхващаше Седемте града, някои сили в лоното на Малазанската империя се развихриха сред простолюдието, слова, прогласящи тъкмо обратното: че Колтейн е изменил на Империята; че е бил ренегат, влязъл в таен съюз с Ша’ик. Та бяха ли, в края на краищата, безбройните бежанци просто останали в своите градове, примирени с господството на въстаниците; не бяха ли извлечени от Колтейн и неговите кръвожадни уикци; и не беше ли Кълп, водачът на Кадъра на маговете на Седма, изчезнал така загадъчно, оставил малазанската армия уязвима за магическите машинации и манипулации на уикските вещици и магьосници — ако всичко това не беше се случило, нямаше да има никаква касапница, нямаше да ги има ужасните мъки с прекосяването на половин континент, изложени на нападенията на хищнически полудиви племена сред пустините. И най-отвратителното, Колтейн след това, в съюз с онзи предател, имперския историк Дюйкър, се бе оказал съучастник в измяната и унищожението на армията в Ейрън, под командването на наивния Върховен юмрук Пормквал, първата жертва на това гнусно предателство. Та защо иначе същите тези бунтовници на Седемте града щяха да въздигат в култ подобни фигури, ако не виждаха в лицето на Колтейн и другите героични свои съюзници…