… Тъй или иначе, официално одобрено или не, преследването на уикците в Империята се развихри жарко и всепоглъщащо, подгрявано наистина щедро…
17.
Какво още е останало за разбиране? Изборът е илюзия. Свободата е заблуда. Ръцете, пресягащи се, за да водят всяка ваша стъпка, самата ваша мисъл, идват не от боговете, защото те не са по-малко заблудени от нас — не, приятели мои, тези ръце идват към всеки от нас… от всеки от нас.
Може би вярвате, че цивилизацията ни оглушава с десетки хиляди гласове, но вслушайте се добре в този шум, защото с всеки нов изблик, тъй разноглас и многозвучен, се пробужда древна сила, привлича все по-близо всеки звук, докато не се оформи двустранният хор и не влязат в битка строфа и антистрофа. Очертаят се кървавите линии, сразят се в извърнатите лица, в запушените уши, в хладното отричане, и цялата словесна рат накрая се оказва напразна и безсмислена.
Нима все още се придържате, приятели мои, към вярата, че промяната е достижима за нас? Че волята и разумът ще надделеят над волята за отрицание?
Нищо не е останало за разбиране. Този безумен въртоп ни държи в хватка и тя не може да се разкъса; и вие с вашите копия и бойни маски; вие с вашите сълзи и нежна ласка; вие със сардоничната усмивка, зад която крещи страх и самоомраза; дори вие, които стоите настрана, мълчаливи свидетели на нашата катастрофа на разпад, твърде вцепенени, за да действате — всичко е едно. Всички вие сте едно. Всички ние сме едно.
И тъй, насам, приятели мои, елате и вижте в тази скромна количка пред вас най-драгоценната ми стока: Еликсир на Забравата, Тинктура на Безумния танц, а ето тук — моята любима, Балсам на Мъжката сила безкрайна, с която гарантирам, че вашият войник ще стои непоклатим в битка след битка…
Вонящи на урина вади се стичаха по стъпалата на Хана на обесения на Кууп, една от десетките долнопробни кръчми в Пристанищния квартал на град Малаз, която Банашар, някогашният жрец на Д’рек, напоследък имаше навик да посещава често. Подробностите, съществували някога в ума му за отлики между едно такова място и друго, отдавна се бяха заличили, защитният вал на решимостта му бе ерозирал от отчаяние и нарастваща паника, достатъчно отровни, за да го вцепенят — духовно, ако не в плът. А настъпващият потоп носеше странно утешение с вдигащата се все по-високо вода.
Не беше много по-различно, отбеляза си той наум, докато слизаше предпазливо по коварните, хлъзгави от нечистотии стъпала, хлъзгави от този проклет дъжд, така поне го наричаха старите местни посетители въпреки ясното небе горе. Дъждът, казваха те, най-вече вали, но понякога извира отдолу и превръща заведения като кръчмата на Кууп под уличното ниво в блатясала бърлога с входа, охраняван от бръмчащ рояк комари, и вонящ на препълнени градски канали, толкова тежко, че старите посрещаха вонята, както щяха да посрещнат някой познат с прозвище Вонята — с поздрав, ако не и радушно, в мръсната компания.
А компанията на Банашар напоследък си беше мръсна отвсякъде. Ветерани, които отбягваха трезвостта като проклятие; курви, отдавна продали на безценица златните си сърца, стига изобщо някога да са ги имали; мършава младежка сган с всевъзможни умерено скромни амбиции — зъл катил с паяжината му от мизерни улици и задни улички; майстор крадец на малкото вещи, които бедните можеше да притежават; гаден подлец с много възли на каишките на китките, всеки в чест на някой достатъчно глупав, за да му се довери; и, разбира се, обичайната сбирщина телохранители и биячи, чиито мозъци бяха превтасали в някой момент от живота им; контрабандисти и кандидат-контрабандисти, доносници и имперските шпиони, на които доносничеха, продавачи на безчет вещества, потребители на същите тези вещества, хванали пътя към забравата на Бездната; и тук-там хора, за които никоя категория не бе възможна, тъй като нищо не издаваха от своя живот, от своето минало и тайни.