Донякъде Банашар бе един от тях, в по-добрите си моменти. В други, като сегашния, не можеше да претендира за възможна — макар и малко вероятна — извисеност. Тъй че този следобед бе дошъл в кръчмата на Кууп с цел да поразтегли предстоящата нощ, доколкото може, добре накиснат, разбира се, което на свой ред щеше да му осигури продължителен и — дано — напълно блажен период на безпаметност в някой от въшлясалите плъши капани над кръчмата.
Нямаше да е трудно, помисли си той, след като се наведе, влезе, спря и примига, за да привикне със сумрака; лесно щеше да е да приеме гълчавата като идваща от едно-единствено същество с безброй много уста и да сметне шумотевицата за нещо безсмислено като, шуртенето на вода от канална тръба. И все пак Банашар бе достигнал до ново схващане за странностите на шума, изригващ от човешки гърла. Повечето хора говореха, за да не мислят, но други говореха, все едно са се вкопчили в спасителни въжета, докато в същото време се давеха в отчайващото разбиране, до което са стигнали — може би по време на някоя нежелана пауза, изпълнени с ужаса на тишината. Малцина не спадаха към нито една от тези две категории. Те обикновено използваха врявата наоколо като преграда, създаваха си сред нея място, където да се крият, неми и безразлични, заслонили се от външния свят.
Най-често Банашар — който беше бивш жрец и някога сам се беше потапял в монотонния напев на гласове, извисили се в молитва и пеан — търсеше точно такива посетители, заради съмнителното удоволствие от компанията им.
През смога от дъранг и дима от ръждивец, през парливите завихрени черни струи от фитилите на лампите и нещо, което можеше да е водна мъгла, сбрала се ниско под тавана, той зърна свита в един от отсеците покрай задната стена позната фигура. Позната в смисъл, че вече неведнъж беше делил маса с тоя човек, макар буквално нищо да не знаеше за него, включително името му. Знаеше го само като Чужденеца.
Наистина беше чужденец и говореше малазански с непознат за Банашар акцент. Само по себе си това будеше любопитство, след като пътуванията на бившия жрец бяха дълги и обширни, от Корел, през Тефт и Мейр на юг; от Натилог до Калоуз на Дженабакъз на изток; а на север — от Фалар, през Ейрън, та чак до Ят Олбан. И в тези пътувания бе срещал други пътници, родом от места, които дори не можеше да намери на храмовите карти. Немил, Периш, Шал-Морзин, Елингарт, Тормент, Джакуруку и Стратем. И все пак този човек, към когото се приближаваше сега, като лъкатушеше и си пробиваше път с лакти през следобедната тълпа моряци и ужасните местни ветерани, този човек имаше акцент, какъвто Банашар не беше чувал никога.
Все пак истината за нещата изобщо не бе толкова интересна, колкото загадката, предшестваща разкритието, и Банашар бе започнал да цени невежеството. Та нали в края на краищата по много други въпроси знаеше твърде много, а какво му беше донесло това?
Някогашният жрец се тръшна на мръсната скамейка срещу грамадния чужденец, развърза опърпаното си наметало, измъкна се от него и го сбута отзад — някога, като че ли вече преди много време, подобно нехайство колко неприлично ще се омачка дрехата от това щеше да го ужаси — но вече неведнъж бе спал в това наметало безпаметен, на оплискан с повръщано под и — два пъти на калдъръма в разни улички — приличната външност, уви, бе престанала да е за него нравствена необходимост.
И сега отпусна гръб, грубият плат се смачка зад него на вързоп, щом една от прислужничките на Кууп пристигна с половница Червива помия — силно газиран ейл, собствено производство на Кууп, спечелил името си в съвсем буквалния смисъл. Гарантиращ обичайното вече примижаване с едното око преди първата глътка.
Чужденецът кимна със сардонична полуусмивка, после отново насочи вниманието си към глинената чаша вино в ръцете си.
— О, джакатанските лози са си много добри — заговори бившият жрец. — Всичко е от тукашната вода, която превръща това вино, дето толкова го харесвате, в змийска пикня.
— Лош махмурлук, да — отвърна Чужденеца.
— Желано ли е това?
— И още как. Буди ме непрекъснато нощем, почти на всяка камбана, с тътнещ череп и мехур, готов да се взриви — но ако не се будя, мехурът ще се взриви. Нали?
Банашар кимна, огледа се и каза:
— Повече глави от обичайното този следобед.