— Мислите си така само защото не сте били тук напоследък по това време. Три транспортни и един ескорт дойдоха преди три нощи, от Корел.
Този път бившият жрец огледа другите клиенти малко по-внимателно.
— Говорят ли много?
— Доста.
— За кампанията там?
Чужденеца сви рамене.
— Идете ги питайте, ако искате.
— Не. Прекалено усилие. Лошото при задаването на въпроси…
— … е, че получаваш отговори, м-да — това вече сте го казвали.
— Това също е лошо — как всички накрая започваме да повтаряме все едно и също.
— Това сте вие, не и аз. И става все по-зле.
Банашар удари две глътки и отри уста с опакото на ръката си.
— По-лошо. Да.
— Не е хубаво да видиш припрян човек — подхвърли Чужденеца.
— Надпревара е — отвърна Банашар. — Дали аз стигам до ръба и се хвърлям, или спасението ми идва навреме? Да заложим няколко монети за изхода — аз бих допуснал първото, но това си е само между нас двамата.
Грамадният мъж — рядко поглеждаше някого в очите, когато говореше, ръцете му бяха нашарени с белези и пъпчасали — поклати глава.
— Ако това спасение е жена, само глупак би заложил срещу мен.
Банашар изкриви лице и вдигна половницата.
— Чудесна идея. Да пием за всички изгубени любови на света, приятел. С твоята какво стана? Или е твърде личен въпрос за тази наша съмнителна връзка?
— Стъпихте на грешния камък — отвърна мъжът. — Моята любов не е изгубена и може би някой ден ще помисля да си сменим местата, но не днес. Нито вчера или онзи ден. Като си помисля…
— Не е нужно да продължавате. Спасението ми не е жена, а и дори да беше, няма да е заради това, че е жена, ако ме разбирате.
— Значи току-що подхванахме един от онези хипотетични разговори?
— Научили сте малазански от образован моряк, нали? Все едно, хипотетичен е неподходяща дума за това, което имате предвид, според мен. По-скоро метафоричен.
— Сигурен ли сте?
— Разбира се, че не, но не това е същественото, нали? Жената е разбито сърце или да речем, кално свлачище, по което се плъзгаш, докато не те затрупа, докато ни затрупа всички. — Банашар допи ейла, махна с половницата във въздуха, остави я и се оригна. — Чух за един напански моряк, изпил цяло буре Червива помия, обаче стоял много близо до запален фитил и повечето му задник изгърмял. Как това осветлява нещата, питам се?
— Моментално според мен.
Доволен от отговора, Банашар не отвърна. Дойде прислужница с кана и му наля. Той я изгледа, докато се отдалечаваше, поклащайки бедра — жена, предлагаща много възможности.
Лесно е да се мисли, че един остров е изолиран — повечето островитяни, разбира се, споделят обща, тясна перспектива, смесица от самодоволна наглост и самообсебеност — но изолацията е повърхностна, чиста заблуда. Пресушиш ли моретата, скалистото дъно, свързващо всичко, ще се оголи; следовниците на Д’рек, Червея на есента, разбираха това много добре. Слухове, отношения, стилове, вери, дрънчащи вериги на убеждение, всичко това се носеше над вълните леко като вятъра и нещата, които се наместваха удобно, скоро се превръщаха в присъщи за островитяните — и дори, от тяхна гледна точка, произлизаха от самите тях.
Наскоро бе имало чистка и въздухът още миришеше на пепел от Мишия квартал, където тълпите се бяха нахвърлили на няколкото заселили се там уикски семейства — коняри, налбанти и сарачи, старица, която лекуваше товарни коне и мулета — и с ужасяващ фанатизъм ги бяха измъкнали от жалките им колиби и бордеи, деца, старци и всичко помежду им; след това, след като бе разграбила оскъдните им вещи, тълпата беше подпалила домовете им. Изкараните като стадо на улицата уикци бяха обкръжени и пребити до смърт с камъни.
Колтейн не беше умрял, говореха хората. Цялата история била лъжа, както и по-отскорошният слух, че Ша’ик била убита от адюнктата. Подставена фигура, разправяха, жертва, принесена, за да отклони възмездието на армията. Колкото до самото въстание, виж, то изобщо не било съкрушено. Просто се прикрило, предателите отново се били снишили, оръжията били прибрани в ножниците и скрити под телабите. Вярно, адюнктата подгонила Леоман от Вършачите, спипала го натясно в Ю’Гатан, но и това било само подвеждащ ход. Червените мечове отново били на свобода в Ейрън, кокалите на предадения Върховен юмрук Пормквал били натрошени и пръснати по Ейрънския път, трева вече била избуяла по гробните могили с предадената армия на Пормквал.
И нима не бяха ходили загрижени граждани на Ейрън на хълма край града, на хълма до падината Ерут? Да прокопаят там дупки и да потърсят прокълнатите кости на Колтейн? И на Бълт, на Майнсър, на Лъл? Да бяха намерили нещо? Само лъжи. Предателите бяха изчезнали до един, включително Дюйкър, имперският историк, чиято измяна към неговата императрица — и към самата Империя — бе може би най-мръсният момент от всички.