И най-сетне, последните новини. За провалена обсада. За ужасен мор в Седемте града. Откъслечни, несвързани, но като маши, забити в жаравата, и разпръснати искри в тъмното. И шепнещата мълва, натежала с убедеността за истина, Ша’ик Преродената се появила отново и призовавала нови поклонници.
Последните камъчета, обърнали колата.
В Мишия тълпата се бе задействала сама. Тълпата не се нуждаеше от водачи, нито от имперски указания — тълпата разбираше от справедливост, а на този остров — рожденото място на Империята — справедливостта се държеше от кървави ръце. Пребитите подути тела бяха хвърлени в реката, която бе твърде набъбнала, задръстена от нечистотии и смет, каналите под мостовете бяха твърде тесни, за да пропуснат тези тела, та водата да ги отнесе до залива.
И в това също видяха поличба. Древният морски бог бе отхвърлил тези тела. Маел, окуражен от съживилата се вяра на острова, нямаше да ги приеме — какво по-голямо доказателство бе нужно?
Призрака на императора бяха видели, в обраслия с бурени двор на Скръбния дом, призрак, хранещ се с душите на избитите уикци.
В храмовете на Д’рек в Джаката и тук, в град Малаз, жреците и жриците бяха изчезнали — тръгнали една нощ, както шепнеха, да изловят последните останали на острова уикци — избягалите, след като чули за чистката в град Малаз — защото самата богиня, Червея на есента, жадувала за уикска кръв.
Армия, разправяха, се трупала по старата граница в края на планините Уик на континента и се канела да нахлуе, за да унищожи и последните проклети предатели в жалките им вонящи колиби. А беше ли пратила императрицата легиони, които да разпръснат тази армия? Не, разбира се, защото тя одобряваше.
Имперският Върховен маг Тайсхрен беше в град Малаз, настанен в Твърдината на Мок. Какво го беше довело тук? И защо беше толкова публична тази визита — загадъчният маг бе легендарен с това, че се движи невидим, с това, че действа зад сцената, за да гарантира здравето на империята. Той беше самата основа на властта на Ласийн, в края на краищата, нейната лява ръка, докато дясната ръка бе на Нокътя. Щом беше тук, то бе, за да надзирава…
„Той е тук.“ Банашар усещаше кучия син, аура, тъмна и застрашителна, сипеща се откъм Твърдината на Мок. Ден след ден, нощ след нощ. „И защо? О, всички вие, глупци.“
„За същото, заради което и аз съм тук.“
Шестима пратеници дотук. Шестима, на всички заплатено достатъчно, за да са благонадеждни, и всички след това се бяха заклели, че са предали спешното съобщение — на пазача на Твърдината на Мок, онзи изгърбен урод, за когото разправяха, че бил стар колкото самата Твърдина на Мок, който на свой ред всеки път беше кимал и бе уверявал, че ще предаде съобщението на Върховния маг.
И все пак — никакъв отговор. Никаква покана.
„Някой прихваща посланията ми. Няма друга възможност. Вярно, прикрит бях в думите си — как иначе? Но Тайсхрен щеше да разпознае печата ми и щеше да разбере… с изведнъж разтуптяно сърце, студена пот по кожата, с разтреперани ръце… щеше да разбере. Мигновено.“
Банашар не знаеше какво да прави. Последният пратеник бе преди три седмици.
— Този отчаян блясък в окото ви — каза мъжът срещу него, отново с полуусмивка, въпреки че погледът му бързо се плъзна настрани, щом Банашар го погледна.
— Да не сте влюбен?
— Не, но почти любопитен. Наблюдавам ви последните седмици. Предава се, но бавно. Повечето хора го правят за миг. Станат от леглото, отидат до прозореца, застанат там вцепенени, без нищо да виждат, а отвътре всичко бързо пропада само с глух шепот, като облак прах, срива се и се стапя в нищото.
— По-добре ще е да говорите и да мислите като проклет моряк — каза Банашар.
— Колкото повече пия, толкова по-ясен и стабилен ставам.
— Лош признак, приятелю.
— Събирам си ги. Вие не сте единственият, прокълнат да чакате.
— Месеци!
— Години при мен — отвърна мъжът и топна пръст във виното да извади кацнала мушица.
— Май вие е трябвало да се предадете отдавна.
— Може би. Но съм стигнал до нещо като вяра. Вече още малко, готов съм да се закълна. Скоро.
Банашар изсумтя.
— Удавникът говори с глупеца, нощ за акробати, жонгльори и танцьори, хайде, всички насам, два сребърника ще ви купят безкрайно — безкрайно, казвам — забавление.
— Не ми е чак толкова непознато давенето, приятел.
— В смисъл?
— Нещо ми подсказва, че стане ли дума за глупците, вие можете да кажете същото.
Банашар извърна очи. Видя друго познато лице, още един грамаден мъж — по-нисък от чужденеца, който седеше срещу него, но също толкова широк в плещите, с плешиво теме, нашарено с черни пъпки, с белези по цялото тяло. Тъкмо вдигаше халба Старо тъмно малазанско. Бившият жрец извика високо: