— Ей, Темпър! Има място да седнеш тук! — И се премести на пейката, когато старият, но още як мъж — ветеран несъмнено — се запъти към него.
Сега поне разговорът отново щеше да потъне в безсмислие. Все пак. „Още един кучи син, който чака… нещо. Само че подозирам, че при него това нещо ще е много лошо. Ако изобщо дойде.“
Някъде в подземията на един далечен, далечен град — изгнил гоблен. Навит на руло, превърнал се в мише гнездо, геният на ръцете, които са го изтъкали, бавно губи невидимата война срещу плъзналите ларви, молци и червеи… Ала при все това мракът на немарата криеше все още ярки цветове тук-там, а сцената, изобразена на този огромен гоблен, все още съхраняваше достатъчно елементи от разказа, чийто смисъл не беше изгубен. Може би щеше да оцелее още петдесетина години, преди най-сетне да се покори на опустошението и забравата.
Светът, знаеше Алрада Ан, беше безразличен към необходимостта от съхраняване. На истории, на разкази, напластени със смисъл и важност. Изобщо не се интересуваше от забравеното, от паметта и знанието, които така и не можеха да спрат безкрайното повторение на упоритата глупост, толкова здраво свързваща народите и цивилизациите.
Гобленът някога бе господствал над цяла една стена, вдясно, с лице към Обсидиановия трон — от който преди анексирането беше властвал Великият крал на Блуроуз, Върховният слуга на Чернокрилия господар, със съвета на Чародеите на Оникса от двете страни на подиума, всички във великолепните им одежди от гъвкав течен камък… но не, тъкмо гобленът толкова силно обсебваше мислите на Алрада Ан.
Повествованието започваше в края, най-отдалечен от трона. Три фигури на тъмночерен фон. Трима братя, родени в чист Мрак и преобичани от своята майка. Всички низвергнати вече, по различно време. Андарист, в когото тя бе видяла първия изменник, обвинение, за което всички знаеха, че е било погрешно, но възелът от лъжи се беше стегнал здраво около него и никой не можеше да го разхлаби освен самия Андарист — а това той не можеше да стори. Изпълнен с непоносима скръб, той бе приел прокуждането си и сетните му думи бяха: „Желан или не, ще продължа да браня Майката Тъма в самота.“ И по това трябваше да бъде оценен животът му. Но и при това обещание тя се беше извърнала от него. Братята му не можеше да не осъзнаят престъпността на това решение и Аномандарис Пюрейк пръв се беше опълчил на Майката Тъма. Само те знаеха какви думи си бяха разменили, но горчивите последствия ги видяха всички — Аномандър й обърна гръб. Отиде си, отрече Мрака в своята кръв и потърси наместо него Хаоса, кипял открай време в жилите му. Силхас Руин дълго беше разкъсван от нерешителност, затънал в неосъществими опити за опрощение, за помирение, докато всички задръжки не рухнаха и той не извърши най-голямото престъпление от всички. „Съюз със Сянка. Когато избухна войната сред Тайст — война, продължаваща неспирно до ден-днешен.“
Имало беше победи, поражения, големи кланета. А после, в последния си жест на отчаяние, Силхас Руин и следовниците му се вляха в легионите на Сянка и техния жесток пълководец Скабандари — когото щяха да помнят с прозвището Кървавото око — в бягството им през портала. „На този свят. Но измяната още терзае тримата братя.“ И в мига на върховната победа срещу К’Чаин Че’Малле Силхас Руин беше паднал под ножа на Скабандари, а следовниците му на свой ред паднаха под мечовете на Тайст Едур.
Такава бе втората сцена на гоблена. Измяната, избиването. Но избиването не беше толкова пълно, колкото вярваха Едур. Тайст Андий бяха оцелели — ранените, изостаналите, старите, майки и деца, останали далече зад бойното поле. Те бяха видели. И бяха избягали.
Третата сцена изобразяваше мъчителното им бягство, отчаяната им защита от преследвачите им от трима едва порасли чародеи — които щяха да се превърнат в основателите на Ордена на оникса — победата, която им бе осигурила отдих, достатъчен, за да се спасят — и с помощта на новооткрита магия да заблудят гонителите си и да сътворят светилище…
В пещери дълбоко под планините на брега на вътрешното море, пещери, в които цъфтяха цветя от сапфир, пищни като рози, от които кралството, планините и морето бяха добили общото си име. „Блуроуз, и затова — последната и най-затрогващата сцена, най-близо до трона, най-близо до сърцето ми.“
Народът му, няколкото хиляди оцелели, отново се беше укрил в тези дълбоки пещери, когато тиранията на Едур се развихри безумно над цял Ледер. „Безумие, което ме погълна.“