Хиротската бирема летеше сред бурните вълни на това свирепо северно море, което местните наричаха Кокакал, и Алрада стискаше с две ръце перилото, докато жестоките студени пръски биеха в лицето му, все едно бе привлякъл върху себе си гнева на побеснял бог. А може би наистина го беше направил и бе заслужил това.
Беше дете на шпиони. И поколения наред кръвната му линия, предците му, бяха обитавали сред Тайст Едур, без да бъдат подозирани процъфтяваха сред хаоса на привидно безконечните междуособни спорове сред племената. Ханан Мосаг беше сложил край на това, разбира се, но междувременно Стражите, такива като Алрада Ан и други, вече бяха по местата си, родословията им бяха оплетени здраво с тези на Едур и неразличими от тях.
Белила за кожата, тайните жестове на общуване, споделяни между скритите Андий, ловките манипулации, които трябваше да осигурят присъствие на важни събирания — това беше животът на Алрада Ан, — и ако племената бяха останали в северните си твърдини, щеше да е приятен. Докато не се отправеше един ден на ловна експедиция, от която повече да не се върне. Осиновилото го племе щеше да скърби за загубата му, докато той всъщност щеше да е прехвърлил южния край на ледената пустиня, щеше да извърви неизброимите левги, докато стигне Блуроуз. Докато се върне у дома.
Този дом беше… не като някога. Светилището беше под обсада — вярно, от нищо неподозиращи врагове, които все още не знаеха нищо за катакомбите под нозете им. Ала сега властваха те, избраният елит в положението си на върховна власт, от която произтичаше всяка поквара и жестокост. „Мръсната кръв се стича и стича от императора…“ Нито едно ледерийско управление не беше падало толкова ниско като това на Рулад и неговите „благородници“ едури. „Моля се това да свърши. Моля се един ден историците да напишат за този мрачен период от историята на Ледер като за Кошмарния век, название, заслужаващо да оцелее в бъдещето.“
Не го вярваше. Не вярваше на нито една дума от молитвата, която беше изричал десетки хиляди пъти. „Видяхме пътя, по който щеше да поеме Рулад. Видяхме го, когато императорът низвергна собствения си брат — Богове, та аз бях там, в Новороденото. Бях един от «братята» на Рулад, новата му разширена фамилия от боязливи ласкатели. Чернокрилият господар да ме опази дано, видях как единственият Едур, комуто се възхищавах, единственият едур, когото ценях, как бе прекършен. Не само наблюдавах. Добавих своя глас в острижението на Трул. А кое беше престъплението на Трул? Само поредният отчаян опит да върне Рулад у дома. Кълна се в самата Майка Тъма…“ Но Алрада Ан така и не беше посмял, нито веднъж, не и в онези дни, в които Трул се бореше да обърне прилива. Не, той сам беше извърнал гръб, бе отхвърлил всяка възможност да изрече слова, за които знаеше, че Трул копнее, че ще ги приеме и ще ги цени като дар. „Бях страхливец. Душата ми избегна риска и връщане няма.“
В дните след въздигането на Рулад на ледерийския трон Алрада беше повел отряд воини арапаи извън Ледер, за да подирят следите на новите изменници на императора — неговия брат Феар и онзи роб, Удинаас. Никаква следа не бяха открили от тях и Алрада бе приел това като малка победа. Гневът на Рулад за малко щеше да доведе до масови убийства, но опустошението, оставено от Ханан Мосаг, бе успяло да му наложи известна сдържаност — императорът изпитваше огромна нужда от воини Тайст Едур, не просто за окупирането и управлението на империята, а по-скоро за мащабните военни експедиции, които се замисляха още тогава.
„Експедиции като тази.“ Да беше знаел до какво ще доведат тези пътувания, Алрада навярно щеше да предпочете избиването, което Рулад толкова жадуваше да нанесе в онези първи дни в Ледерас.
Оттогава…
„Всичко, което сторихме в неговото прокълнато име… Следваме го… а той в какво ни превърна? О, Трул, ти беше прав, а нито един от нас не се оказа достатъчно смел, за да застане на твоя страна, когато беше най-необходимо.“
Спомените за Трул Сенгар терзаеха Алрада Ан. Не, спомените му за всичко го терзаеха, но се бяха слели, намерили бяха средоточието си в един-единствен воин на Тайст Едур.
Сега стоеше на огромния кораб с очи, вперени в бурното море, с лице, отдавна свикнало с ледените пръски. А сред водите от всички страни още кораби пореха бурните вълни, половината от Трета едурска имперска флота, търсеща път да заобиколи този необятен континент. Под палубата и по такелажа на всеки кораб се трудеха екипажи ледерии, дори и низши моряци. А господарите им не вършеха нищо, освен да поглъщат вино и безкрайни блюда; или да взимат в меките си ложета робини ледерийки и след като ги насилят и ги оставят, пълни с отровното семе на Едур, просто ги хвърляха през борда за следващите ги вечно гладни акули и стада млади денрабъ.