Лицето на воина беше измъчено, ужас витаеше в очите му и… нещо друго, блясък на лудост.
— За онова, което видяхме — прошепна той. — За онова, което видяхме, че вършат…
— Мъст — довърши Таралак и кимна.
Икариум го зяпна като удавник.
— Мъст…
— Но няма да ти се даде този шанс, Икариум. Преда губи вяра в теб — и в мен — и сме в голяма опасност да ни хвърлят на акулите…
— Те ме молят да убия императора им, Таралак Вийд. Няма никаква логика…
— Какво те молят те — изръмжа през зъби гралът — и какво ще направиш, са две съвсем различни неща.
— Мъст — повтори Икариум бавно, сякаш вкусваше думата. — Не, не, не е за мен това. Вече се проля твърде много кръв — още няма да постигне нищо. Няма да съм по-различен от тях! — Сграбчи Таралак за врата и го придърпа по-близо. — Не разбираш ли това? Животът на още невинни…
— Невинни ли? Глупак си ти, Икариум — не можеш ли да разбереш? Невинността е лъжа! Никой от нас не е невинен! Никой! Един ми покажи, моля те, умолявам те — покажи ми, че греша! — Извърна се в желязната хватка на джага и изпъна пръст към свитите тела на робите. — Двамата бяхме свидетели, нали? Вчера! Двама от тези жалки глупаци задушиха до смърт трети — и тримата във вериги, Икариум, и тримата умираха от глад! И все пак някакъв стар спор, някаква стара глупост, развихрила се за сетен път! Жертви? О, да, безспорно. Невинни? Ха! И нека духовете горни и долни да ме поразят, ако преценката ми е лъжлива!
Икариум го изгледа, после дългите му пръсти много бавно пуснаха яката на кожената риза на грала.
— Трябва да ядеш, приятелю — каза Таралак. — Трябва да пазиш силата си. Тази империя на Тайст Едур е мерзост. Там властва един безумец, чиято единствена дарба е да борави с меча, и затова и слаби, и силни са длъжни да му се прекланят, защото така е устроен светът. Да се опълчиш на силните означава да си спечелиш робство и унищожение — ти знаеш това, Икариум. Но ти, и само ти, приятелю, притежаваш онова, което е нужно, за да се унищожи тази мерзост. Затова си роден. Ти си последното оръжие на правосъдието — не се разколебавай пред този порой от несправедливост. Подклаждай онова, което си видял — което двамата видяхме, — и всичко, което тепърва ще видим по пътя си. Подклаждай го, за да разпали правосъдието в теб — докато силата му не стане ослепителна. Икариум, не позволявай тези ужасни едури да те надвият — както правят сега.
Чу глас зад себе си. Туайлайт.
— Преда мисли изпитание. За този воин.
Таралак Вийд се обърна и я погледна.
— Какво значи това? Какво изпитание?
— Ние водим много войни. Вървим по пътя на Хаос и Сянка.
Гралът присви очи.
— „Ние“?
— Едурите сега властваме над Ледер. Където те поведат, ледериите трябва следват. Едурски мечове правят река от кръв, а от река от кръв потича река от злато. Верните стават богати, много богати.
— А неверните?
— Те хващат греблата. Длъжници. Така е.
— А ти, Атри-преда? Ти вярна ли си?
Тя го изгледа мълчаливо, после отвърна:
— Всеки поборник вярва. От техен меч императорът умре. Какво вярва и какво истина не едно и също. Но истината — аз вярна. Преда мисли за изпитание.
— Добре. — Гралът затаи дъх, уплашен, че Икариум ще откаже. Но отказ не последва. „Това е добре.“
Жената се отдалечи, бронята й изшумя като монети, пръснати по пясък.
Таралак Вийд се вторачи след нея.
— Тя се прикрива — каза тихо и тъжно Икариум. — Но душата й умира отвътре.
Гралът се обърна към джага.
— Вярваш ли, че само тя страда в мълчание, приятелю? Че само тя се присвива така, че само нейната чест е унизена от това, което е длъжна да прави?
Икариум поклати глава.
— Тогава мисли за нея, когато решимостта ти се поколебае, приятелю. Мисли за Туайлайт. И за всички други като нея.
Отвърна му вяла усмивка.
— Но ти сам казваш, че невинност не съществува.
— Наблюдение, което не отменя нуждата от правосъдие, Икариум.
Погледът на джага се отмести, спря се на зацапаните дъски на трюма вдясно и той отрони:
— Предполагам, че да.
Скалите бяха лъснали от пот, сякаш натискът на света бе станал непоносим. Мъжът, който току-що се беше появил от небитието, постоя за миг вцепенен, тъмносивото на наметалото и качулката го правеше почти неразличим в сумрака, но единствените свидетели на тази странност бяха безразлични и слепи — личинките, гърчещи се в разкъсаната гниеща плът на телата, пръснати пред него.