Зловонието беше непреодолимо и за миг Котильон се почувства потопен в нещо познато, натежало от скръб — все едно че това бе истинският мирис на съществуването. Имало беше времена като че ли, в които щеше да изпита неоспорима радост, но тези времена дотолкова се бяха заличили в спомените му, че подозираше, че са само лъжлив носталгичен зов. Както с цивилизациите и техните златни векове, така и с хората: всеки индивид жадува вечно за отминалия златен миг на истински мир и добро.
Толкова често този копнеж е вкоренен в детството, във времето, когато границите на просветлението все още не са оковали душата, когато привидно простите неща разкриват сложността си като листчетата на отровен цвят, за да те лъхне вонята на развалата.
Телата бяха на млади мъже и жени — твърде млади всъщност, за да са войници. Но бяха войници. Спомените им за утеха и покой навярно бяха изстъргани от умовете им още тогава, когато на едно място на родния им свят бяха увиснали, приковани с железни шипове, на дървени кръстове, така и неразбрали какви са престъпленията им. Престъпления, разбира се, не беше имало. И кръвта, която бяха пролели тъй щедро, не бе показала свидетелство, че е омърсена, защото нито името на един народ, нито цветът на кожата му, нито чертите на лицата правят кръвта по-малко чиста или ценна.
Упорити глупци с жажда за смърт в гнилите си сърца вярваха в друго. Разделяха мъртъвците на невинни жертви и справедливо наказани и знаеха с ненакърнима убеденост на чия страна са самите те. С такава убеденост забиването на ножовете е лесно.
Тук те се бяха сражавали здраво, забеляза той. Решителна битка, след това — оттегляне с бой. Доказателство за изключителна подготовка, дисциплина и яростно нежелание да се признае поражението, без враговете да платят висока цена. Противникът беше изнесъл своите паднали, но за тези млади мъртви самата урва се бе оказала тяхната гробница. „Спасени от разпятието си… за това.“
Очакваха го толкова много… неотложни задачи. Съществени нужди. „Забравихме този отряд. Отряд, който ние самите разположихме тук, за да брани онова, което смятахме за свое. А те са си мислили, че сме ги изоставили.“ И в този мрачен извод бяха стигнали почти до истината. „Но сега сме нападнати от всички страни. Положението е отчаяно за нас. Точно сега… о, мои паднали приятели, съжалявам за вас…“
Заблудата сред живите, че думите им могат да облекчат мъртвите. Още по-лошото: изричането на думи, търсещи прошка от тези мъртви. Падналите имаха само едно послание към живите и то нямаше нищо общо с опрощението. „Напомняй си го това, Котильон. Винаги помни какво мъртвите казват на теб и на всеки друг, отново и отново.“
Чу шум някъде напред. Приглушено ритмично стържене като острие на желязо по кожа, след него — тихи стъпки.
И се появи Т’лан Имасс, опрял острието на меча си в скалата пред себе си, гледаше приближаващия се Котильон. Зад немрящия воин струеше смътна жълтеникава светлина от фенери, сянка някаква премина, после друга, след това се появи човешка фигура.
— Отдръпни се, Ибра Голан — каза Майнала, гледаше Котильон.
Бронята й беше разкъсана. Връх на копие беше раздрал металната ризница и кожата на гърдите от лявата страна, малко под рамото. Кръв бе засъхнала по ръбовете. Лявата страна на набузника на шлема й я нямаше и оголената част от лицето беше подпухнала и покрита с отоци. Необичайно светлосивите й очи не се откъсваха от очите на Котильон. Тя подмина Т’лан Имасс и каза:
— Идват през портал. Лабиринт от сребрист пламък.
— Хаос — отвърна той. — Доказателство за съюз, до който се бояхме, че ще се стигне. Колко атаки отбихте, Майнала?
— Четири. — Тя се поколеба, после развърза шлема и го вдигна. Дългата сплъстена от пот черна коса се плъзна надолу. — Децата ми… загубите бяха тежки.
Котильон не можеше повече да издържи погледа й. Не и след това признание.
Тя продължи:
— Ако не беше Т’лан Имасс… и Апт, и ренегатът Тайст Едур, този проклет Първи трон вече щеше да е в ръцете на армия кръвожадни варвари.
— Значи дотук нападателите ви бяха изключително Тайст Едур?
— Да. — Изгледа го. — Няма да продължи дълго, нали?
Очите на Котильон отново се спряха на Ибра Голан.
Майнала продължи:
— Едурите са само първите сили, нали? И дори не са изцяло отдадени на тази кауза. Защо?
— Силите им са разтеглени като нашите, Майнала.
— А, значи не мога да очаквам повече апториани. А другите демони от вашето селение, Котильон? Азалан? Дайнал? Нищо ли не можете да ни дадете?
— Можем — отвърна той. — Но не сега.
— Кога?
Той я погледна.
— Когато стане най-неизбежно.
Майнала пристъпи към него.