„А може би наистина вървя по невидима пътека. Пътека, за която и аз самият съм сляп. Но нуждата да продължа едва ли някога е била по-голяма.“
— Няма да ви изоставим.
— Така казваш ти — промърмори зад него Майнала.
Котильон я изгледа.
— Призовах Сенкотрон.
— Призовал си го?
— Даваме си правото да правим това, Майнала, когато нуждата го продиктува.
— Истински съратници значи. Мислех си, че си подчинен на Сенкотрон, Котильон. Да не би да го отричаш?
Усмихна й се с усилие.
— Съвсем наясно сме как се допълват взаимно дарбите ни. — Не продължи.
— Времето не беше достатъчно — каза тя.
— За какво?
— За обучението. Години бяха необходими… за тях. Да отраснат. Да живеят.
Беше права.
— Вземи ги с теб — каза Майнала. — Веднага. Аз ще остана, както и Апт, и Панек. Котильон, моля те, вземи ги с теб.
— Не мога.
— Защо?
Той погледна към Онрак.
— Защото, Майнала, не се връщам в селението на Сянка…
— Където и да отиваш, все трябва да е по-добро от това!
— Да можех да дам такова обещание… но уви.
— Не може — каза Онрак. — Майнала, той наистина тръгва по незрима пътека. Мисля, че повече няма да го видим.
— Благодаря ти за доверието — каза Котильон.
— Приятелят ми помни и по-добри времена. — Трул Сенгар потупа Онрак по гърба. Изтупването, което се чу при удара, беше кухо, вдигна се прах и нещо издрънча надолу в гръдния кош на воина. — О — каза едурът, — да не ти причиних нещо лошо?
— Не — отвърна Онрак. — Счупен връх от копие. Беше се забило в костта.
— Дразнеше ли те?
— Само с лекото стържене, докато вървя. Благодаря ти, Трул Сенгар.
Котильон ги изгледа. Що за същество можеше да нарича един Т’лан Имасс приятел? „И се бият рамо до рамо. Бих искал да науча повече за този Трул Сенгар.“ Но при толкова неща напоследък нямаше време за това. Въздъхна, обърна се и видя, че Панек вече пази теснината — нали Ибра Голан си беше тръгнал.
Богът се запъти натам.
Панек се извърна към него и каза:
— Липсва ми.
— Кой?
— Еджуокър.
— Защо? Съмнявам се, че онази торба кокали може да се измъкне от ковчег от брезова кора.
— Не за да се бие редом с нас, чичо. Ние тук ще удържим. Мама обаче се безпокои.
— Коя мама?
Отвърна му грозна острозъба усмивка.
— Двете.
— А защо ти липсва Еджуокър?
— Разказите му.
— А, да.
— За драконите. Глупавите, мъдрите, живите, както и мъртвите. Ако всеки свят беше само място на игралната дъска, те щяха да са игралните фигури. Но не ги насочва една ръка. Всеки от тях е необузданост. Воля, сама за себе си. А ги има и сенките — Еджуокър обясни и тях, — онези, които не можеш да видиш.
— Обясни ги, така ли? Хм, явно тоя дърт кучи син те харесва повече от мен.
— Всички те хвърлят сенки, чичо — каза Панек. — Във вашия свят. Във всеки друг. Затова има толкова много… пленници.
Котильон се намръщи. А после, щом осъзна казаното, очите му бавно се разшириха.
Трул Сенгар изгледа как богът спря за малко при Панек и как после си тръгна, като се подпираше с една ръка на каменната стена като пиян.
— Какво стана? Панек все едно го срита с коляно в чатала.
— Ще го разцелувам, ако го е направил — каза Майнала.
— Много си сурова — отвърна Трул. — Аз изпитвам жалост към Котильон.
— Значи си идиот. Е, аз го знам вече от месеци.
Той й се усмихна.
Майнала се обърна към входа за залата на Първия трон.
— Какво ли правят? Никога не са влизали там.
— Обсъждат положението сигурно.
— И къде е Сенкотрон? Трябваше вече да е тук. Ако ни нападнат сега…
„Ако ни нападнат, сме мъртви.“ Трул се подпря на копието, за да облекчи тежестта на левия си крак, който го болеше повече — съвсем малко повече — от десния. „Или аз поне съм мъртъв. Но това най-вероятно ще се случи все едно дали ще бъда изцерен, или не.“ Не можеше да разбере вялите им набези, това предпазливо опипване на Ден-Рата. И защо изобщо си правеха труда? Ако толкова ламтяха за трон, щеше да е тронът на Сянка, а не това вкаменено костено чудовище, което наричаха Първия трон. „Но пък, като си помислиш, може би всъщност е обяснимо. Съюзили са се със Сакатия бог и с Необвързаните Т’лан Имасс, които сега служат на Сакатия. Но моите Тайст Едур придават голяма тежест на съюзи с Не-Едур. Може би точно затова всичко, което правят дотук, е просто символично пускане на кръв. Само един магьосник и воини ветерани и тази малка драма щеше да е приключила.“
А щяха да дойдат. „Ще дойдат, щом някой ме познае.“ И все пак не можеше да се скрие от очите им; не можеше да стои отзад, докато избиват тези млади човешки същества, които нищо не знаеха за живота, които бяха войници само на думи. Не тези уроци на жестокост и бруталност трябваше да учи едно дете, едно дете нямаше нужда от тях. А свят, в който деца са подложени на това, беше свят, в който състраданието е само куха дума, чийто ек е подигравка и хладно презрение.