Четири схватки. Четири, а Майнала вече беше майка на седемстотин унищожени живота, почти половината от които вече чакаха милостта на смъртта… „Докато Сенкотрон се появи с неговия остро наточен дар, сам по себе си студен и безсърдечен.“
— Лицето ти те издава, Трул Сенгар. Готов си да заплачеш.
Едурът изгледа през рамо Онрак, после извърна очи към Майнала, която бе застанала до Панек.
— Нейният гняв е бронята й, приятелю. И в това е най-голямата ми слабост, че не мога да събудя същото в себе си. Само стоя и чакам. Следващата атака. Да се върне ужасната музика — писъците, болката на умиращите, оглушителният рев на безсилието, което ражда жаждата ни за бой… с всеки сблъсък на меч и копие.
— Но не се предаваш — каза Т’лан Имасс.
— Не мога.
— Музиката, която чуваш в битката, е непълна, Трул Сенгар.
— Какво искаш да кажеш?
— Докато стоя до теб, чувам молитвите на Майнала все едно дали е наблизо, или не. Чувам я, докато извлича назад ранените и убитите си деца. Тя се моли, Трул Сенгар, да не паднеш. Да продължаваш да се биеш, чудото, което си ти, и копието в ръцете ти да не й измени. Да не провалиш нея и децата й.
Трул Сенгар извърна глава.
— О, в сълзите, които бликнаха от очите ти, съзирам грешката си, приятелю. Опитвам се с думи да ти вдъхна гордост, ала вместо това те наранявам дълбоко. С отчаяние. Съжалявам. Забравил съм толкова много неща от това да си жив. — Воинът изгледа за миг мълчаливо Трул и добави: — Навярно бих могъл да ти предложа нещо друго, нещо по-… обнадеждаващо.
— Опитай. Моля те — прошепна Трул.
— Понякога долу в пропастта надушвам нещо. Някакво присъствие. Смътно, животинско. То… то ми носи утеха, макар да не знам защо, след като не мога да разбера източника му. В такива моменти, Трул Сенгар, имам чувството, че ни наблюдават. Наблюдават ни невидими очи и в тези очи има огромно състрадание.
— За да облекчиш болката ми ли казваш това, Онрак?
— Не, не бих те заблуждавал.
— От… кого идва то?
— Не знам. Но съм виждал, че влияе на Монок Очъм. Дори на Ибра Голан. Усещам тревогата им и това също ме утешава.
— Хм, а мен — не — изхриптя нечий глас до тях. Сенките се сгъстиха, очертаха изгърбена закачулена фигура, тръпнеща и размазана, сякаш с неохота приемаше да се отдаде на едно-единствено битие, на една-единствена реалност.
— Сенкотрон.
— Изцеряване, нали? Добре. Но нямам много време. Трябва да бързаме, ясно? Да бързаме!
„И ще бъда отново подновен. За да посрещна онова, което иде. Да можех да имам и аз своите молитви. Думи за утеха в ума ми… да заглушат писъците около мен. Да заглушат моите.“
Някъде долу Карса Орлонг се мъчеше да укроти Хавок и тропотът на копита в дърво караше палубата да се тресе под краката на Сеймар Дев, показваше, че животното няма да се успокои скоро. Не можеше да вини коня на джага. Въздухът долу беше мръсен, наситен с вонята на болни и умиращи, с горчивата миризма на безнадеждност.
„Но на нас тази съдба ни е спестена. Ние сме Гости, защото моят спътник великан е готов да убие императора. Глупак. Нагъл самоуверен идиот. Трябваше да остана с Ботфайндър, там, на онзи див морски бряг. След това можех да тръгна обратно и да се върна у дома.“ Толкова беше искала това да се окаже пътешествие на откривателства, с изкушението за чудеса, очакващи те някъде напред. Но вместо това се оказа пленница на империя, обезумяла от самообсебеност. Самодоволна, гледаща на своята мощ все едно е благочестив дар. Все едно, че силата излъчва свой етос и че възможността да направиш нещо е достатъчно оправдание да го направиш. Нагласата на уличния разбойник, с две-три правила в главата, които управляват цялото му битие и с които се опитва да извае личния си свят. Онези, от които трябва да се бои, онези, които може да смъкне на колене, и може би онези, на които иска да заприлича или за които жадува, но дори и с тях отношението е въпрос на сила. На Сеймар Дев й прилошаваше от отвращение, едва успяваше да надмогне надигащия се в душата й прилив на паника и никаква суха палуба под ботушите й не можеше да я опази от такова удавяне.
Беше се опитала да стои настрана от човешкия екипаж, който се трудеше над платната на огромния кораб, и най-сетне си бе намерила място, където нямаше да я бутат настрана и да ругаят, на самия нос, здраво вкопчила се във въжетата, докато вълните повдигаха и спускаха поклащащия се съд. По някакъв странен начин всяко пропадане, отнемащо тежестта й, я караше да се чувства по-добре, почти носеше утеха.