Просмукваща се, чиста и вледеняваща.
Войни, в които войник се сражава с войник, магьосник влиза в стълкновение с магьосник. Платени убийци дебнат, ножове святкат в нощта. Войни, в които справедливият се възправя срещу преднамереното беззаконие; в които здравомислещият се опълчва на безумеца. Гледал беше как за една нощ от пустинното корито растат кристали, стеничка след стеничка блясват като венчелистчетата на разцъфващ цвят, и му се струваше, че жестокостта се държи по подобен начин. Един инцидент води до друг, докато не разцъфне пожарът и не погълне всички по пътя си.
Вдигна ръце от откритото долнище и бавно се изправи. И погледна към приятеля си, който още газеше из топлите плитчини на морето Рараку. Като дете, разтворило душата си за ново, ненадейно удоволствие. Пляскаше из водата, галеше тръстиките, изникнали като спомен за съществувание на самото море.
Икариум.
„Моят кристал.“
Когато пожарът погълнеше деца, разликата между разумния и безумеца преставаше да съществува. Това бе неговата слабост, знаеше го много добре — копнежът да търси истината от всякоя страна, да проумее хилядите оправдания за извършване на най-жестоки престъпления. Имасс били поробени от коварни джагътски тирани, поведени по пътища на лъжлив култ и принудени да вършат неописуеми неща. Докато не разкрили измамниците. И развихрили своето възмездие — първо срещу тираните, после — срещу всички Джагът. И така кристалът растял, стена след стена…
„До това тук…“ Погледна отново детските кости в нозете си. Приковани под доломитните плочи. Не варовик, защото доломитът предлагаше добра повърхност за врязване на глифове и макар и мек, поглъщаше сила, която да ерозира по-бавно от варовика, ето защо пазеше все още тези глифове, полуизтрити и с огладени ръбове след всички тези хиляди години, разбира се, ала все още различими.
Силата на магическите прегради бе устояла дълго след като съществото, приковано под тях, бе умряло.
За доломита казваха, че таял спомени. Вяра сред съплеменниците на самия Маппо поне, които в своите скиталчества се бяха натъквали на такива градежи на Имасс, импровизираните гробници, свещени кръгове, издигнати каменни менхири на била на хълмове — натъквали се бяха, а след това грижливо ги бяха избягвали. Защото витаенето на духове по такива места бе съвсем осезаемо.
„Или поне така бяхме успели да се самоубедим.“
Стоеше тук, на ръба на морето Рараку, на арената на древно престъпление, а отвъд онова, което извайваха мислите му, нямаше нищо. Камъкът, на който бе положил дланите си, като че ли пазеше най-късия спомен. Студа на мрака, зноя на слънцето. Това, и нищо повече.
Най-късият спомен.
Чу плясък на вода. Икариум изгази от плитчините на брега, с блеснали от възторг очи.
— Каква ценна благодат, нали, Маппо? Съживиха ме тези води. О, защо не дойдеш да поплуваш и да бъдеш благословен от този дар на Рараку?
Маппо се усмихна.
— Въпросната благословия бързо би се изтръскала от старата ми козина, приятелю. Боя се, че дарът би се прахосал, затова не ще рискувам да разочаровам пробудените духове.
— Чувствам се все едно, че диренето започва наново — каза Икариум. — Най-сетне ще открия истината. Кой съм аз. Всичко, което съм сторил. И друго ще открия — добави той, щом се приближи, — причината за твоето приятелство, това, че винаги си на моя страна, макар че все се губя и се губя. Ах, боя се, че те оскърбих — не, моля те, не ме гледай така навъсено. Просто не мога да проумея защо така си се пожертвал. Доколкото разбирам от приятелства, това трябва да е най-обезсърчаващото за теб.
— Не, Икариум, няма тук саможертва. Нито обезсърчение. Това е, което сме, и това е, което правим. Това е всичко.
Икариум въздъхна, обърна се и се загледа над новото море.
— Да можеше и моите мисли да са така спокойни като твоите, Маппо…
— Тук са умрели деца.
Джагът рязко се обърна, зелените му очи огледаха земята зад трелла.
— Видях, че обръщаш камъни. Да, виждам ги. Кои са те?
Някакъв кошмар предната нощ бе заличил спомените на Икариум. Това ставаше все по-често напоследък. Обезпокоително. И… съкрушаващо.
— Джагът. От войните с Т’лан Имасс.
— Ужасно деяние са извършили — отвърна Икариум. Слънцето бързо изсушаваше капките по голата му зеленикавосива кожа. — Как е възможно смъртните тъй високомерно да се отнасят към живота? Виж това пресноводно море, Маппо. Новият бряг гъмжи от пробуден внезапно живот. Птици и насекоми, и всички тези нови растения, толкова радост е разцъфтяла тук, приятелю мой, че чувствам понякога — сърцето ми ще се пръсне.
— Безкрайни войни — отрони Маппо. — Живото се бори, всяко иска да изтласка другото и да надделее.