— Не. — Той се вслуша, докато наблюдателят изреждаше отгоре още подробности. — Чужденци. Много кораби. Повечето транспортни — две трети транспортни, една — дромони ескорт. — Изсумтя. — Виждаме ги за трети път, откакто съм на борда. Появяват се и изчезват.
— Казал ли си им чии са тези кораби, таксилианецо?
Той поклати глава.
„Малазанският имперски флот. Адмирал Нок. Това трябва да е.“ Забеляза известно напрежение сред Тайст Едур.
— Какво става? Защо са така възбудени?
— Горките малазанци — отвърна мъжът със зла усмивка. — Заради положението им е.
— Какво искаш да кажеш?
— Ако останат след нас, ако продължат на север, за да заобиколят острова, са обречени.
— Защо?
— Защото сега, Сеймар Дев, останалата част от флотата на Едур — бойните кораби на Томад Сенгар — са зад малазанците.
Леденият вятър сякаш изведнъж я сряза под дебелите дрехи.
— Канят се да ги атакуват?
— Канят се да ги унищожат — отвърна таксилианецът. — А вече съм виждал едурската магия и мога да ти кажа едно — Малазанската империя скоро ще загуби цялата си флота. А с нея — всеки проклет мъж и всяка проклета жена на борда. — Наведе се напред да се изхрачи, но щом усети, че вятърът бие в лицето му, само се ухили още повече. — Освен може би един-двама… поборници.
Нещо ново имаше тук, помисли си Банашар, забързан под пелените пороен дъжд към кръчмата на Кууп. Преследваха го. Преди време такова разкритие щеше да разпали гнева му и той набързо щеше да се справи с глупака, а после, след като измъкнеше нужните подробности — още по-набързо с онзи, който го е наел. Но сега единственото, което можа да си позволи, беше горчиво да се изсмее наум. „Да, господарю (или господарке), той се буди следобед, неизменно, и някъде след шестина камбана кашляне, чесане и мачкане на гниди излиза на улицата и се запътва, господарю (или господарке) към някое от любимите си долнопробни заведения, и щом се смеси с посетителите, почва да спори за естеството на религията — или дали не бяха данъците и вдигането на пристанищните мита? Или спадането на улова на коравал из плитчините на Джакатан? Или за некадърността на онзи кърпач на обуща, който се заклел, че може да му зашие отпраната пета на левия ботуш — какво? Съвсем вярно, господарю (или господарке), това е някакъв нечестив шифър, толкова сигурно, колкото че съм страшно добър в промъкването крадешком, и съм толкова сигурен, че скоро ще го разбия, колкото мога да съм…“
Тези въображаеми разговори бяха единственото му забавление в последните нощи. „Богове, това ако не е патетично. Но пък патосът винаги ме забавлява.“ А много преди да престанеше да го забавлява, щеше да е пиян, и така отминаваше още един кръг на слънцето и звездите в това безсмислено небе. Стига все още да съществуваше — можеше ли да знае човек с този плътносив таван, снишил се над острова вече почти от седмица без никакъв признак, че ще се разчупи? „Още малко с този дъжд и просто ще потънем под вълните. Търговските кораби от континента само ще кръжат и ще кръжат около доскорошния остров Малаз. Ще кръжат и кръжат, и моряците ще се чешат по главите…“ Ето, че пак почна, поредната измислена сцена с хитро втъкания вътък на презрение към всичко човешко — пълна некадърност, глупост, мързел и мърлявщина — ами виж само, куцукаше като някоя еднокрака стръв за акула — обущарят го посрещна на вратата бос — трябваше още тогава да изпита подозрения. „Нали?“
„Такива ми ти работи, императрице. Нещастникът беше полууикец и му беше платено за това, поради отказа ти да наложиш ред сред тълпата. Подкарали го бяха, о, велика, с тухли и криваци чак докъдето можа да стигне, без да се хвърли с главата надолу в залива. Всичките си обущарски инструменти беше загубил — целия си поминък, видиш ли. А аз… ами, нали съм прокълнат да бъда жалостив… да, императрице, злочестините теб много не те засягат… но докъде бях стигнал? А, да, разкъсан от жалост, подтикван от милост. Гуглата знае, горкият човек имаше нужда от тези пари повече от мен, макар и само за да погребе малкия си син, когото все още мъкнеше, да, детето с разбития череп… Не, престани с това, Банашар.“
„Престани.“
Безсмислени игри на ума, нали? Лишени от значимост. Нищо повече от самоизвинения, а колкото до външната публика — онези шепнещи призраци и подмятанията им, намеците и завоалираните им обиди, и отегчените им умове — тази публика… „Те са моите свидетели, да, това море от мрачни лица в ямата, у които отчаяното ми представление, вечното ми усилие да ги докосна с човещина не предизвиква нищо освен нетърпение и досада, нервно очакване на репликата, която ще ги разсмее.“ Е, добре, това пищно витийство служеше само нему, знаеше Банашар, а всичко останало беше лъжа.