Детето с разбития череп, клюмнало и отпуснато в смъртта, показваше много лица. Повече от едно, повече от десет, повече от десет хиляди. Лица, за които не можеше да си позволи да мисли в своето залитащо от ден в ден, от нощ в нощ битие. Защото бяха като нокти, впити дълбоко в земята, дърпащи надолу товара, който влачеше след себе си, и с всяка нова стъпка съпротивата се усилваше, все по-силно се стягаше около гърлото му, и никой смъртен не можеше да понесе това… „Давим се от това, което виждаме, души ни стремглавият бяг, не, това няма да мине, изобщо. Не ми обръщай внимание, скъпа императрице, разбирам колко чист е тронът ти.“
А, ето ги и стъпалата, водещи надолу. Скъпата стара „Обесеният“ на Кууп, каменният ешафод, плачещ с кални сълзи под стъпалата му, предизвикателство за неуверени ходила, колебливото поклащане — това, наистина ли бяха само стъпала и нищо друго? „Или вече си преобразен, ти, храм на моето бреме, отекващ с глухите стонове на ближните ми, о, колко добре дошла е тази прегръдка…“
Провря се през входа и спря в сумрака до капещите стрехи, нагазил в локвата, където каменният под беше хлътнал и стичащата се от него вода я направи още по-дълбока. Половин дузина лица, бледи и прашни като луна след прашна буря, се извърнаха към него… само за миг, и отново встрани.
„Обожаващата ме публика. Да, трагическият актьор се върна.“
А там, сам на една от масите — чудовищен мъж. Изгърбен, малките му черни очи лъснали под изпъкналото чело. Неописуемо космат. Усукани валма, изригнали от двете уши, абаносовите къдрици се сливаха с огромното гларусово гнездо — брадата, която поглъщаше шията и продължаваше надолу чак до издутата гръд; и се катереше нагоре по бузите, сливаше се с провисналите от ноздрите косми, все едно беше насадил в носа си малки дървета с коренищата нагоре — а след това се сплиташе с провисналите конопени въжета на веждите му, които на свой ред плавно преливаха в смайващо ниско и тясно изпъкнало чело. И въпреки нелепата възраст на мъжа — възраст, за която всъщност се носеха само слухове, тъй като никой не я знаеше със сигурност — тази буйна коса беше с цвета на черно мастило.
Пиеше чай от червена лоза — местна отвара, използвана понякога за избиване на мравки.
Банашар отиде и седна срещу него.
— Ако се замисля по-дълбоко, щях да кажа, че ви търся непрекъснато напоследък, старши сержант Брейвън Тут.
— Но не си падаш много по мисленето, нали? — Грамадният мъж не си направи труда да вдигне глава. — Едва ли, щом търсиш мен. Това, което търсиш ти тука, е измъкване — не, направо си е бягство — Гуглата знае кой решава да ми праща тия жалки глупаци, дето си заслужават името „новобранци“. В малазанската армия, в името на Бездната! Светът се е побъркал. Съвсем.
— Пазителят на портата — отвърна Банашар. — Горе на стъпалата, цитаделата на Мок. Пазачът на портата, Брейвън Тут, предполагам, че го знаеш. Май си стои там, откакто ти обучаваш войници.
— Има знание и знание. Виж, онзи дърт гърбав рак… Да ти кажа нещо за него. Мога да пращам легион след легион от мекушавите ми новобранчета горе по стъпалата, с всички оръжия, които може да са им подръка, и изобщо няма да минат през него. Защо ли? Ще ти кажа защо. Не че Лубен е някакъв си герой на Смъртния меч или нещо такова. Не, просто имам повече мозък в лявата си ноздра, чакащ да го изчопля, отколкото всичките ми така наречени новобранци, взети заедно.
— Това не ми казва нищо повече за Лубен, Брейвън Тут, само за мнението ти за твоите новобранци, за което всъщност вече се досещах.
— Точно така — кимна мъжът.
Банашар се потърка по челото.
— Лубен. Слушай, трябва да поговоря с едного. Един, който се спотайва в цитаделата на Мок. Пращам му съобщения, стигат до ръцете на Лубен и после… нищо.
— Та с кого искаш да говориш?
— По-добре да не казвам.
— А, с него.
— Е, Лубен ли е тоя, дето хвърля всички съобщения в онази мръсна шахта, чиято еманация така пищно боядисва стената?
— Ема-какво? Не. Виж, какво ще кажеш да ида горе, да го спипам оня, дето „по-добре да не го казваш“ за дългата старомодна плитка и да го поразтръскам малко?
— Не виждам как ще помогне това.
— Ами поне ще ме развесели малко, не че нещо специално ме е подразнил, забележи, но просто по принцип. Може би тоя, дето „по-добре да не го казваш“, просто не ще да говори с теб, не си ли го помислял? Или, да речем, ти не щеш.
— Трябва да говоря с него.
— Важно, а?
— Да.
— Имперски интерес?
— Не, поне аз не мисля.
— Виж, ще го сграбча за хубавичката плитка и ще го надвеся от проклетата кула. Даваш ми знак отдолу. Люшвам го напред-назад и това значи „Готово, можеш да се качваш, приятелю“. Или просто го пускам и това значи другото. Или пък значи, че ръцете ми са се уморили и ми се е изплъзнал, да речем.