— Изобщо не ми помагаш, Брейвън Тут.
— Не седнах аз на масата ти, ти седна при мен.
Банашар въздъхна.
— Добре. Виж, ще те черпя още чай…
— Какво, сега пък да ме тровиш ли се опитваш?
— Добре, добре. Какво ще кажеш да си разделим кана малазанско тъмно?
Грамадният мъж се наведе над масата и чак сега погледна Банашар в очите.
— По-добре. Виждаш ли, в траур съм.
— О!
— Новината от Ю’Гатан. — Изпръхтя. — Новината винаги е от Ю’Гатан, нали? Все едно, изгубих там приятели.
— О!
— Тъй че тая вечер мисля да се напия — каза Брейвън Тут. — Заради тях. Не мога да плача, ако не съм пиян, нали разбираш.
— Защо тогава пиеш чай от червена лоза?
Брейвън Тут вдигна очи към един новодошъл и го поздрави с гадна усмивка.
— Питай Темпър. Защо чай от червена лоза, стар дебелогъз кучи сине?
— Да ревеш ли се каниш тая нощ, Брейвън Тут?
Старши сержантът кимна.
Темпър се смъкна на стола, който изпращя опасно под него. Две плувнали в червени кръгове очи се впиха в Банашар.
— Очите му стават като кръв. Разправят, че само веднъж го е правил — когато умря Дасем Ълтър.
„Богове долни, трябва ли да гледам това тази нощ?“
— Пада ми се, като вярвам на всичко, което чуя — измърмори Брейвън Тут.
Банашар изгледа намръщено мъжа пред себе си. „Това пък какво трябваше да означава?“
Каната с ейл се появи, сътворена сякаш от едното им желание, и Банашар, облекчен от поводи за размисъл — и от всякаква друга обременяваща посока на мисълта — се отпусна, готов да понесе търпеливо поредната вечер.
„М-да, господарю (или господарке), седна при онези ветерани, преструваше се, че уж е с тях, но всъщност си е натрапник. Седя си така цялата нощ, докато не се наложи Кууп да го изхвърли навън. Къде е сега ли? Ами в миризливата си мръсна стая, мъртъв за света. Да, Банашар наистина е мъртъв за света.“
Дъждът се сипеше на порой, стичаше се от бойниците, а облакът се беше снишил и беше погълнал върха на старата кула. Прозорецът, от който гледаше Перла, някога беше представлявал върхът на островната технология — стапянето на пясък, от който се получаваше мехуресто и мътно, но общо взето прозрачно стъкло. Сега, вече след столетие, повърхността му беше патинирана на шарки с цветовете на дъгата и светът отвъд изглеждаше накъсан на кръпки, като мозайка, чиито тесери се топят във всепоглъщащ огън. Макар самите пламъци да убягваха от погледа на Перла, той знаеше, с ужасяваща увереност, че ги има, и никакъв дъжд от небесата не можеше да промени това.
Та нали пламъци, в края на краищата, бяха унищожили неговия свят. Пламъци, които му бяха взели нея, единствената жена, която беше обичал. И не беше имало прегръдка за сбогом, нито сетни думи за утеха. Не, само онзи колеблив танц един около друг и нито той, нито Лостара сякаш не можеха да решат дали бе танц на страст, или на злоба.
Дори тук, зад този малък прозорец и дебелите каменни стени, чуваше някъде горе очукания ръждясал ветропоказател — скърцаше и скимтеше под напора на вятъра, щурмуващ цитаделата на Мок. А двамата с Лостара не бяха нещо по-различно от този ветропоказател, въртяха се, подмятани насам-натам, безпомощна жертва на сили извън техния контрол. Извън способността им да ги осмислят дори. Не звучеше ли убедително това? Едва ли.
Адюнктата ги беше пратила на търсене и когато дойде отвратителният му край, Перла беше разбрал, че цялото пътешествие е само встъпление — поне що се отнася до неговия живот — и че собственото му търсене го очаква тепърва. Може би беше съвсем просто — обектът на страстта му щеше да прогласи в душата му края на това търсене. Може би тя бе това, което беше търсил. Но Перла не беше сигурен. Вече не. Лостара Юил беше мъртва, а онова, което го тласкаше, което го преследваше, оставаше неутолено. Дори се усилваше.
„Все едно. Гуглата да го вземе този проклет мръсен град. Защо изобщо трябва имперските събития да се сливат тук?“ Защото, отговори си сам, Дженабакъз си имаше своя Пейл. Корел си имаше Бурния вал. „Седемте града си имат Ю’Гатан. В лоното на Малазанската империя си имаме град Малаз. Откъдето е започнало, там се и връща, отново и отново. И отново. Гноясали рани, които така и не се церят, и когато треската пламне, кръвта се лее, избликва внезапно на порой.“
И той си представи тази кръв, изливаща се над града долу, издигаща се по скалната стръмнина, заливаща самия каменен зид на цитаделата на Мок. Дали щеше да се вдигне още?