— Мечтата ми — отрони мъжът, който седеше кръстато на пода зад него.
Перла не се обърна.
— Кое?
— Да не разбирам тази твоя неохота, Нокът.
— Уверявам те — заговори Перла, — естеството на донесението ми пред императрицата ще обърне малката ти спретната каруца. Там бях, видях…
— Видя това, което искаше да видиш. Всъщност няма нито един свидетел, освен мен самия, на събитията, които се преосмислят сега. Ревизират се, нали? Като всички събития, защото това е заниманието на мършата с писци вместо нокти, титулуващи се „историци“. Преосмисляне с жажда да се долови вкусът, просто вкусът на това какво е да изпиташ травма в треперливата си душа. И произнасяне с авторитет, о, да, за онова, за което произнасящият се всъщност няма никакъв авторитет. Аз единствен оцелях като свидетел. Само аз видях, вдишах въздуха, вкусих измяната.
Перла нямаше да извърне лице към дебелия мазен мъж зад себе си. Не смееше, защото импулсът щеше да го надвие — импулс да вдигне ръка, малко да стегне мускулите на китката си, просто ето така, и да забие намазаната с отрова стреличка в гушестия врат на Малик Рел, джисталския жрец на Маел.
Знаеше, че най-вероятно ще се провали. Щеше да е мъртъв, преди да е успял дори да вдигне ръката си. Та това бяха покоите на Малик Рел, в края на краищата, жилището му. Магически защити, втъкани в пода, надвиснали във влажния въздух ритуали, достатъчно чародейство, за да заскърцаш със зъби и гърбът ти да настръхне. О, официално можеха да наричат тази добре обзаведена стая „килия“, но този нелеп евфемизъм нямаше да удържи задълго.
Агентите на кучия син бяха навсякъде. Шепнеха версиите си по кръчми, по улични пресечки, между разтворените крака на курви, както и на благородни дами. Джисталският жрец бързо се превръщаше в герой — „единственият оцелял от Погрома при Ейрън, сиреч — единственият верен. Онзи, който успя да се спаси от изменническата прегръдка било на самата Ша’ик или на предателите в самия Ейрън. Малик Рел, който единствен може да твърди, че знае истината.“
Имаше едни семена, от някаква трева, растяща в равнините на сети, припомни си Перла, с много хитри влакънца, тъй че успееха ли да се лепнат за нещо или за някого, беше почти невъзможно да се махнат. Черупчици с осили, които се разпукваха едва след като повечето се разнесат надалече. Такива бяха и слуховете, разнасяни от човешкия дъх от една тълпа на друга, и семената се държаха. „А след като мине нужното време, след като всяко семе намери мястото си, тогава какво? Какво ще се разгърне по повелята на Малик Рел?“ Не искаше и да мисли за това.
Не искаше и за сегашното за мисли. Много беше уплашен.
— Говори с него, Нокът.
— С него. Признавам, все още не мога да реша за кой „него“ намекваш, жрецо. Но и в двата случая, уви, не мога да проумея причините да ме молиш за това. Тайсхрен не ти е приятел…
— Но не е и глупак, Нокът. Надалече вижда Тайсхрен. Не, нямам причини да настоявам да говориш с имперския Върховен маг. Неговото положение бездруго става все по-опасно. А ти търсиш задушевен разговор, нали? В такъв случай явно те увещавам, Нокът, да слезеш в катакомбите и да поговориш там с Корболо Дом. Не си чул неговата версия и най-покорно бих те посъветвал — крайно време е.
Перла притвори очи срещу гледката с пелените от дъжд зад прозореца.
— Разбира се. Той всъщност беше агент на Ласийн дори докато се сражаваше на страната на Ша’ик. Неговите Убийци на кучета бяха внедрени и готови да се обърнат срещу Ша’ик, да я съкрушат окончателно, включително да убият и Тоблакая, и Леоман от Вършачите. Но там, по време на Кучешката верига, той стигна до още по-голямо предателство. О, да, Малик Рел, мога да разбера как ще го изкривите двамата — допускам, че сте го обсъдили надълго и широко по време на онези „нелегални“ срещи долу в катакомбите — всъщност аз знам за тях, — но Нокътят си остава извън хватката ти и това няма да се промени, уверявам те.
— Все пак най-добре ще е — изсъска гласът зад него — да се вслушаш в смирения ми съвет, Нокът. За доброто на сектата ти.
„За доброто на… Богове долни, чувства се готов да заплашва Нокътя! Докъде е стигнала цялата тази лудост? Трябва да поговоря с Топър — може би все още не е прекалено късно…“
— Този дъжд — продължи зад него Малик Рел. — Ще вдигне морето, нали?
18.
Истината е тежест и виждам как ви кара всички да се отдръпвате. Но, приятели мои, от истината няма измъкване.
Ризанът, прилепен в отпуснатите гънки на имперския щандарт, забравил глада си, животът му — затаила се искрица в мъничкото телце, слушаше напрегнато целия този разговор.