Един дромон се провираше към пристаните между транспортните съдове, влачеше на буксир гладък и лъскав черен боен кораб; а от брега наблюдаваха адюнктата и адмирал Нок, Юмрук Кенеб, Бързия Бен и Калам Мекхар. Почти не говореха, докато не дойдоха сержант Геслер и ефрейтор Сторми. В този момент нещата вече станаха интересни.
— Адюнкта — каза за поздрав Геслер. — Това е корабът ни. Това е „Силанда“.
Адмирал Нок гледаше съсредоточено морския пехотинец със златистия тен.
— Сержант, разбирам, че твърдите, че можете да плавате на този пренеприятен съд.
— С няколко отделения, да — отвърна Геслер. — Колкото до екипажа на греблата… ами, когато ни потрябва да гребат — ще гребат.
Сторми добави:
— Живяхме с тях достатъчно дълго и вече не ни плашат, сър, даже и Геслер, а той подскача всеки път, щом погледне в онова негово шантаво сребърно огледало. А и ония глави… и от тях вече не ни настръхват кожите…
— Престанете да говорите като моряк, адютант Сторми — прекъсна го Нок.
В отговор — широка усмивка иззад рошавата червена брада.
— Вече не съм адютант, адмирале.
Нок повдигна вежда.
— Титлата сама по себе си прави ли притежателя й по-умен?
— И още как, сър. Точно затова Геслер е сержант, а аз ефрейтор. С всяка година затъпяваме все повече.
— А Сторми се гордее с това — каза Геслер и потупа приятеля си по гърба.
Адюнктата потърка очи. Загледа се в кожените си ръкавици и бавно започна да ги смъква.
— По ватерлинията виждам, че „Силанда“ е напълно снабдена с провизии…
— В този трюм храната не се разваля — каза Нок. — Това поне установиха маговете ми. Нещо повече, няма никакви плъхове или други твари. — Замълча и въздъхна. — Все едно, не бих могъл да намеря моряци, които доброволно да се включат в екипажа на „Силанда“. И нямам никакво намерение да решавам въпроса с принуда. — Сви рамене. — Адюнкта, ако наистина го желаят…
— Добре. Сержант Геслер — вашето отделение и още две.
— Четвърто и Девето, адюнкта.
Тя го изгледа с присвити очи, после се обърна към Кенеб.
— Юмрук? Това са възкресените ви войници.
— Четвърто… беше май на Стрингс…
— В името на Гуглата — възкликна адюнктата. — Името му е Фидлър. Това е най-лошо пазената тайна в тази армия, Кенеб.
— Разбира се. Моите извинения, адюнкта. Значи, Фидлър, а Девето… чакайте, да, отделението на сержант Балм. Бездната да ни вземе, Геслер, каква ръмжаща пасмина негодници си избрал.
— Да, сър.
— Добре. — Кенеб се поколеба, после се обърна към Тавори. — Адюнкта, позволете да предложа „Силанда“ винаги да стои на фланга на вашия флагман.
На лицето на Геслер се изписа насмешливо изумление, той тупна Сторми по рамото и каза:
— Съмняват се в нас, Сторми.
— Показва колко знаят, нали?
— Точно. Проклет да съм, по-умни са, отколкото мислехме.
— Сержант Геслер — каза адюнктата. — Вземете си ефрейтора и се махайте.
— Слушам, адюнкта.
Двамата морски пехотинци бързо се отдалечиха.
Адмирал Нок се изсмя тихо и рече:
— Адюнкта, трябва да ви кажа, че съм… облекчен.
— Че оставяте „Силанда“ на тези идиоти?
— Не, Тавори. Неочакваното пристигане на още оцелели от Ю’Гатан, с войници като Фидлър, Кътъл, Геслер и Сторми сред тях, и… — Обърна се към Бързия Бен и Калам, — и вие двамата също. Преображението в армията ви, адюнкта, беше… осезаемо. Нещо често забравяно от командирите — значението на легендарни ветерани, особено сред младите, неизпитани войници. Като се добави и необикновената история за оцеляването им под улиците на Ю’Гатан… — Поклати глава. — Общо взето, нещата се развиха доста окуражително.
— Съгласна съм — каза адюнктата и хвърли поглед през рамо към Кенеб. — Всъщност точно тези войници още в самото начало приеха нещо, което можеше да изглежда ужасна поличба, и го превърнаха в сила. Никой от нас не беше съвсем наясно тогава, но го имаше там, при Ейрън, на онзи първи парад, когато се родиха Ловците на кости.
Всички я гледаха зяпнали.
Тавори леко повдигна вежди.
Кенеб се окашля.
— Адюнкта, Ловците на кости може наистина да са се родили в онзи ден в Ейрън, но поеха първия си дъх едва вчера.
— Какво имаш предвид?
— Чудехме се откъде дойде отличителният знак — заговори Калам. — Този, който го поднесохте, със собствената си ръка, на капитан Фарадан Сорт и вещицата Синн.
— А, да. Е, за това нямам претенции. Т’амбър измисли знака и го направи. В семейството й е имало майстори на накити, доколкото разбрах, и на младини е изкарала няколко години като чирак. Все едно, не разбирам с какво тази церемония е допринесла с нещо към вече съществуващото.