— Адюнкта — заговори Юмрук Кенеб, — нужно беше вашето потвърждаване. За да стане истинско. Не искам да ви обиждам, но преди това вие бяхте просто Адюнктата. Бяхте на Ласийн. Нейна собственост.
Лицето й изведнъж се изопна, опасно.
— А сега каква съм, Юмрук?
Но вместо него отговори Калам:
— Сега сте на Четиринадесета.
— Сега сте наша — каза Кенеб.
Мигът трябваше да свърши с това. И на всички щеше да им е добре. Повече от добре. Щеше да е идеално. Но вместо това видяха как на лицето на Тавори се изписа… изумление. И страх. В началото сякаш и двете нямаха смисъл.
Освен ако…
„Освен ако е неспособна да отвърне на такава вярност.“
Така съмнението изпълзя като новородени отровни змийчета, измъкнали се от купчината яйца, и малките гибелни зъбчета се впиха в душите на всички, които стояха там, свидетели на онова, което разкри лицето й.
„Разкри. И то от жена, чийто проклет самоконтрол е почти нечовешки.“
Събудил се отново за живот, ризанът се пусна, направи кръг над ивицата пясък и кацна на белия хълбок на огромен дървен ствол, изхвърлен на брега от някоя отминала буря, с широко разтворени крачета, с коремчето надолу, с леко потръпващи хълбочета. Стреснат и уплашен, Ботъл се пресегна и го погали с пръст между очите, жест, който трябваше да донесе на съществото утеха, докато отпускаше хватката си над жизнената му искра. Дребната твар отлетя, размахала крилца, опашчицата й плющеше във въздуха…
А сега, пет дни по-късно, Ботъл стоеше на фордека на „Силанда“, зяпнал назад към покритата с насмолен брезент купчина отсечени глави, които Сторми наричаше своя „мозъчен тръст“. Забавно, да, но Ботъл знаеше, че немрящите очи пронизват изтърканата тъкан на платнището и го наблюдават. „Защо? Проклети да сте, не мога да ви помогна, глупаци. Трябва да разберете това!“
Освен това точно сега си имаше твърде много други грижи. Всъщност толкова много, че не знаеше откъде да започне.
Видял беше отличителния знак, който адюнктата беше поднесла на Фарадан Сорт, уж на своя военен съд, и на нямото дете Синн — не че наистина беше няма, знаеше той. Хлапето просто вече нямаше много за говорене, освен със своя брат Шард. Знакът… в сребро, крепостна стена, над която се издигаха рубинени пламъци, и скосена могила пред стената, грамада от златни човешки черепи. Ехото от знака на Подпалвачите на мостове не беше случайност. „Направо си е гениално. Геният на Т’амбър.“
В края на същия ден се извадиха железните игли и златните конци и мазолести пръсти заработиха с различна степен на дарование, и нечии военни наметала в Четиринадесета армия се сдобиха с нова украса. Редом с полюшващите се кокалчета от пръсти тук-там по някой птичи череп и огладен зъб.
Дотук — всичко много добре. През по-голямата част от деня, докато Ботъл и останалите си отдъхваха, идваха войници само за да ги погледат. Изнервящо беше всичкото това внимание и той все още се мъчеше да проумее какво беше видял в онези зяпнали очи. „Живи сме, да. Невероятно, вярно, но все пак е истина. Е, какво толкова виждате все пак?“
Спомените за времето под града бяха като натрапчив рефрен зад всяка изречена дума, споделена между Ботъл и оцелелите му приятели. Захранваха ужасяващите им сънища нощем — свикнал беше вече да се буди от приглушения плач на някой член на отделението — от Смайлс, от Кътъл, от Коураб Билан Тену’алас. От викове, отекващи смътно от другите отделения.
Вещите им бяха отарашени надлежно в тяхно отсъствие, снаряжение и сечива — преразпределени според обичая, и в същия онзи първи ден войниците дойдоха да върнат каквото бяха взели. По залез-слънце всеки войник разполагаше с много повече неща, отколкото бе имал — и единственото, което им оставаше, бе да гледат развеселени купищата джунджурии, токи, каишки и талисмани; закърпените куртки, излъсканите подплънки за броня и шлемове, почистените кожени връзки и оръжейни колани. И ками. Много ками, най-личното и най-скъпоценното от всички оръжия… „Последното убежище на боеца. Оръжието, с което, ако се наложи, можеш да посегнеш на живота си пред лицето на нещо много по-лошо. Е, и какъв смисъл трябва да извлечем от това?“
Приклекнали до него на фордека, Корик и Тар играеха играта на кокалчета, която първият беше намерил между подаръците в пътната си торба. Беше моряшкият вариант, с дълбока дървена кутийка, за да не отскачат игралните фигури от полето, дъното направено здраво, с обковани с желязо орлови нокти на ъглите, достатъчно остри, за да захапят в дървото на пейка в трюма или на палубата. Дотук Тар беше изгубил всички игри — над двадесет — от Корик и от Смайлс, но още се инатеше. Ботъл в живота си не помнеше да е познавал човек, толкова напиращ да търпи поражения.