В капитанската каюта се изтягаха Геслер, Сторми, Фидлър и Балм, разговорът им вървеше откъслечно и безцелно. Дълбоко в сенките под дългата правоъгълна маса за карти се беше присвил Ю’Гатан, плъхът на Ботъл — „моите очи, моите уши… болящите ме зърна“.
Нямаше никакви други плъхове на кораба и без неговия контрол над Ю’Гатан и котилото й те също отдавна щяха да са скочили през борда. Магията, погълнала този кораб, беше мръсна, наситена с лудост. Мразеше всичко живо, всичко непокорно на хаотичната й воля. И особено мразеше… „Мен.“
„Само че… Геслер и Сторми, те сякаш са й неподвластни. Кучите му синове, дето ни принудиха да дойдем с тях на тази злокобна, омразна плаваща гробна могила.“
Помисли дали да не поговори с Фидлър за това, но бързо се отказа. Фидлър беше като Калам, а той пък беше като Апсалар, а тя — като Бързия Бен. Всички… зли.
„Е, добре, не точно зли, но… нещо. Не знам. Онова в Сянката… какво се канеха да направят? И Калам, готов да забие ножовете си в Апсалар. И Апсалар, която сякаш искаше точно това. После дойде Бързия Бен, застана между двамата, все едно това беше някакъв стар спор, стари, отворили се наново рани.“
Тавори бе пожелала Бързия Бен, Калам и Апсалар за свой антураж на флагманския кораб, „Бясната вълчица“ — строен в Кюон дромон, изработка на майстори от Мапау, килът и металният обков — някъде съвсем от другаде. „Фенн… едва ли може да се намерят сред жалките им останки повече от шепа майстори на корабни килове и ковачи, но те направиха и кила, и сглобките, и всичко в работата им е точно и изпипано.“ Все едно, Ботъл се радваше, че тримата са на онзи кораб, препускащ по издутите вълни на три разтега на щирборд. Не достатъчно далече, за да е спокоен, но трябваше да е достатъчно. Можеше да си представи скелетите-влечуги, щъкащи из трюма да ловят плъхове…
— Гръб значи? — подхвърли Фидлър на Геслер в каютата.
Под масата ушите на Ю’Гатан щръкнаха.
— Да бе. Онова хлапе, на Кенеб. Казаха, че знаел, че идваме. Може и да го повярвам. Или пък не. Но беше първото, което чух.
— Толкоз по-добре — рече Сторми и се чу как се почеса по брадата. — Като у дома си се чувствам тука…
— Майтапиш се — прекъсна го Геслер. — Последния път, когато бяхме на тоя кораб, Сторми, повечето време трепереше сврян в ъгъла.
— Просто ми трябваше малко време да свикна, нищо повече.
— Вижте какво ми е оставил някой умник в плячката — измърмори Фидлър и нещо тупна на масата.
— Богове долни! — възкликна тихо сержант Балм. — Пълна ли е?
— Трудно е да се каже. Има карти, които не бях виждал досега. Една за Апокалипсиса — Необвързана — и има нещо, наречено Дом на Войната, на старшата му карта е нарисуван трон от кости, незает, с два вълка от двете страни. И в този Дом има карта, наречена Наемника, и друга — нарисувана е от друга ръка — мисля, че името й е нещо като Стражата на мъртвите, показва призрачни войници, стоящи насред горящ мост…
Миг мълчание, след което Геслер проговори:
— Разпознаваш ли лица, Фид?
— Не ми се щеше да я разглеждам много внимателно тая. Има го и Дом на Вериги, а Кралят седи на трон. Сцената е много тъмна, погълната е от сенки, но съм готов да се закълна, че горкият кучи син крещи. А погледът му…
— Друго какво? — попита Балм.
— Престани да разпитваш толкова припряно, далхонийска скална жаба такава.
— Добре де, Фидлър, като толкова не харесваш новия си подарък, дай ми го на мен.
— Да бе. И сигурно ще почнеш да редиш полето още тука, на тоя кораб.
— И какво?
— Такова. Искаш да отвориш врата към тоя кошмар от лабиринти на Тайст и Телланн, нали? И към Сакатия бог, нали?
— О!
— Все едно, има още Необвързани. Господар на Колодата, и да, него го разпознавам. И Верига — възел в средата, с брънки, които се изпъват във всички посоки. Тая никак не ми харесва.
— Голям подарък, Фид.
— Аха. Като камък, хвърлен по давещ се моряк.
— Скрий я — каза Геслер.
Плъхът чу как прибраха Колодата от масата.
— Имаме проблем — продължи Геслер.
— Само дето не знаем какъв е — добави Сторми. — Знаем само, че нещо е уплашило Кенеб и онзи убиец, твоя приятел, Фид. И Бързия Бен. Смутило ги е всички.
— Адюнктата — каза Фидлър. — Калам и Бързака не говореха, но не изглеждаха никак весели. — Замълча за миг. — Може да е само заради това как изчезна Перла, точно след Ю’Гатан, сигурно право при императрицата. Поредният оперативен Нокът с донесението си? Може би. Но дори това оставя горчив вкус в устата — много бързо се задейства, много бързо стигна до заключения — сякаш това, което си е помислил, че стана при Ю’Гатан, само е потвърдило подозренията, които вече е имал. Помислете над това — смятате ли наистина, че в такова донесение ще се съдържа нещо добро?