— Тя уби Ша’ик — отвърна Балм отегчено. — Разби онова гнездо на оси в Рараку и нищо не избръмча навън. Спипа Корболо Дом и го върна с пранги. И всичко това го направи, без да изгуби никой, или почти никой от нас — шкартото по пътя си се очакваше, а и не беше изобщо толкова, колкото можеше да е. После погна Леоман до Ю’Гатан. Ако нямаш някой от другата страна да ти открехне портата, обсадите струват скъпо, особено когато нападащите нямат време за чакане. А ние нямахме, нали? Онзи шибан мор ни беше по петите!
— Успокой малко — спря го Фидлър. — Всичко това все пак го преживяхме, нали?
— Да де. Обаче някой от нас изобщо помисли ли си, че Леоман ще опече така хората си? Че ще превърне целия скапан град в купчина от пепел и реки разтопено олово? Казвах само, Фид, че се справихме не чак толкова зле, нали?
— Балм е прав — рече Сторми и се почеса отново. — Фидлър, в тая Колода, дето си я получил, онзи Дом на Война… надушваш ли Трийч там? Тия вълци… накараха ме да се зачудя.
— Много ме съмнява тази версия — отвърна Фидлър. — Целият този Дом всъщност. Мисля, че художничката нещо се е объркала, или може би онова, което е видяла, е било объркано…
— Мислиш, че е жена ли?
— Да. Освен фалшивата — Стражите на Смърт. Тя е мъжка работа, със сигурност.
В гласа на Сторми изведнъж се долови напрежение.
— Я пак ги извади, Фид. Дай да го видим този Дом на Война — всичките карти.
Последва тихо шумолене.
— Добре, ще ви ги покажа една по една. Не на масата, все пак в дланта ми, нали? Една по една. Колкото до названията, просто чета какво пише по ръбовете. — Кратка пауза. — Властелините на Война. Два вълка, един мъжки и един женски. Което ми подсказва, че името е сбъркано. Но важното тук е множественото число. Означава, че незаетият трон не е толкова важен. Добре, следващата. Ловецът. И да, това е Трийч…
— А това посечено тяло на преден план? Този старец без ръце?
— Представа нямам, Геслер.
— Следващата — подкани Сторми.
— Стражи на Мъртвите…
— Чакай да я огледам… добре. Задръж…
— Какво мислиш, че виждаш, Сторми? — попита Балм.
— Коя е следващата? — попита строго ефрейторът фалариец. — Бързо!
— Армията или Войникът — не знам — две са имената за тази, което сигурно се определя от контекста, или нещо такова.
— Други?
— Две, и точно те никак не ми харесват. Ето, Убиец на Живот…
— Джагът?
— Полуджагът — отвърна глухо Фидлър. — Знам кой е — с роговия лък и с меча. Убиец на Живот е Икариум. Обаче пазителя му, Маппо Рънт, го няма никакъв.
— Това го остави — каза Сторми. — Последната карта каква е?
— Противоположна на Икариум един вид. Убиец на Смърт.
— Кой в името на Бездната трябва да е пък този? Това е невъзможно.
Фидлър изсумтя кисело и отвърна:
— Кой ли? Ами, чакай да видим. Жалка колиба от кожи и пръти, мангал, от който се вдига дим, някакво изгърбено същество в колибата, с крайници, вериги, затънали в земята. Хм, кой ли ще да е?
— Това е невъзможно! — отрони Геслер, повтаряйки думите на Сторми. — Не може да е две неща наведнъж!
— Защо не? — Фидлър въздъхна. — Е, това е. Сторми, какво запали този пламък в очите ти?
— Знам кой е направил тези карти.
— Сериозно? — Фидлър не изглеждаше убеден. — И как разбра?
— Картата на Стражите, нещо в зидарията на моста. После онези, последните две, черепите — адски добре огледах почетния знак на Фарадан Сорт. Тъй че виждам приликата, ако ме разбираш.
Последва дълго, много дълго мълчание.
И Ботъл зяпна, щом изводите се утаиха в ума му — утаиха се само за миг, след което изригнаха като пясъчни демони, един след друг. „Адюнктата иска тази Драконова колода да е в ръцете на Фидлър. Или тя, или Т’амбър — или може би Нил и Недер, или някой друг — кипи отвътре от древно знание и не се бои да го използва. Виж, Фид… Фид никога не реди тези карти. Не. Той измисля игри.“
„Адюнктата знае нещо. Точно както знаеше за призраците в Рараку… и за потопа. Но тя носи меч отатарал. А двамата уикци вече не са каквото бяха, или така поне смятат всички. Трябва да е Т’амбър.“
„Какво ни очаква?“
„Затова ли Бързия Бен и другите бяха толкова уплашени… Ами ако…“
— Нещо току-що се отри в крака ми… какво? Плъх ли е това? Точно под масата ни?
— Никакви плъхове няма на „Силанда“, Сторми…
— Казвам ти, Гес… ето го!
Фидлър изруга и викна.
— Това е плъхът на Ботъл! Дръжте го!
— Дръжте го!
Разхвърчаха се столове, издрънчаха счупени грънци, чу се пъшкане и тропот на ботуши.
— Измъква се!
Толкова много места има на всеки кораб, знаеше Ботъл, до които само плъх може да стигне. Ю’Гатан се измъкна въпреки всички ругатни и трополене.