След малко Фидлър излезе на палубата. Ботъл извърна глава миг преди търсещият поглед на сержанта да се спре на него и чу — уж взрян в морските вълни — как се приближава.
„Туп, туп, туп…“ По стъпалата, към фордека.
— Ботъл!
Той примига, извърна глава.
— Сержант?
— О, не, няма да ме заблудиш, войник… Ти шпионираше! Подслушваше!
Ботъл махна с ръка към Корик и Тар, които бяха вдигнали глави от играта и ги гледаха.
— Питай ги. Седя си тука, нищо не правя от повече от камбана. Питай ги тях.
— Плъхът ти!
— Ю’Гатан ли? Загубил съм й дирята от снощи, сержант. Дори не дойде да си нахрани малките.
Геслер, Сторми и Балм вече се бяха струпали зад Фидлър, който сякаш беше готов да си оскубе брадата от безсилие.
— Ако ме лъжеш… — изсъска Фидлър.
— Лъже, разбира се — каза Балм. — На негово място и аз щях да те лъжа в очите.
— Съгласен съм, сержант Балм — отвърна Ботъл. — Но не сте на мое място и в това е съществената разлика. Защото между другото ви казвам самата истина.
Фидлър изръмжа, обърна се и тръгна към средната палуба. Другите го последваха, Балм хвърли последен, наистина гневен поглед на Ботъл… сякаш едва сега беше разбрал, че са му се подиграли.
След като се махнаха, Корик изсумтя:
— Ботъл, случайно те погледнах преди малко — преди да се качи Фидлър — и Гуглата да ме вземе дано, поне петдесет изражения се изредиха по лицето ти, едно след друго.
— Тъй ли? — отвърна кротко Ботъл. — Може да е било от облаците, минаващи пред слънцето, Корик.
— Твоят плъх още ли си кърми плъшетата? — попита Тар. — През целия поход си ги носил значи. Аз ако ги носех, щях да ги изям едно по едно. Хоп в устата, скръцнеш, сдъвчеш. Сладко и вкусно.
— Ама аз ги носех, не ти, нали? Защо всеки иска да е бил на мое място, между другото?
— Не щем — измърмори Тар и се загледа отново в играта. — Просто се опитваме да ти кажем, че според нас си идиот, Ботъл.
Ботъл изсумтя.
— Тъй ли? В такъв случай предполагам, че двамата не ви интересува какво си говореха преди малко в каютата.
— Я ела насам — изръмжа Корик. — Гледай ни играта и разправяй, Ботъл, иначе ще идем да кажем на сержанта.
— Не, благодаря — отвърна Ботъл и се протегна. — Мисля да му подремна. Може би по-късно. А и тая игра ми е досадна.
— Мислиш, че няма да кажем на Фидлър ли?
— Разбира се, че няма.
— Че защо не?
— Защото това ще е последният път — последният, — в който сте получавали вътрешна информация от мен.
— Лъжлив, лицемерен, подъл кучи син…
— Хайде, хайде. По-кротко.
— Ставаш по-лош и от Смайлс.
— Смайлс ли? — Ботъл спря на стъпалата. — Тя къде е, между другото?
— Занася се някъде с Коураб сигурно — отвърна Тар.
„Нима?“
— Не бива да го прави.
— Защо?
— Защото не е сигурно, че късметът му се простира и над хората край него, затова.
— Какво значи пък това?
„Значи, че много говоря.“
— Няма значение.
— Ще ти го спипат този плъх, Ботъл! — подвикна зад него Корик. — Рано или късно.
„Никой тук не мисли с главата си. Богове, Корик, все още си мислиш, че малките са безпомощни розови гадинки. А те вече са способни сами да се оправят навсякъде. Така че имам повече от един допълнителен чифт очи и уши, приятели. Да. Малкият Корик, малката Смайлс, малкият Тар, малкото… е, другите ги знаете…“
Стигнал беше почти до люка, когато прозвуча сигналът за тревога — отекна като демонски писък над издутите вълни, а вятърът донесе миризма… не миризма, воня.
„Гуглата да ме вземе дано, мразя да не знам нещо.“ Калам се метна по такелажа, без да обръща внимание на люлеенето и подскачането на палубата, докато „Бясната вълчица“ рязко възвиваше на нов курс към коридора, който — поради некадърност или немарливост — се беше отворил между два дромона от ескорта. Докато се катереше бързо нагоре, убиецът успя да зърне за миг чуждите кораби, появили се зад този коридор. Платна, които можеше да са били черни някога, ала сега бяха сиви, избелели от слънце и сол.
Сред зазвучалите объркани сигнали за тревога една истина се открояваше с ужасяваща яснота: бяха се натъкнали на засада. Кораби на север, строени в дъга, с тесни мъртви коридори помежду им. Друг полумесец, този път издут срещу малазанците, бързо се приближаваше пред вятъра от североизток. Трета редица оформяше настръхнала преграда на юг от плитчините покрай брега на запад и навън, в клинообразен строй на изток, след което дъгата се извиваше на север.
„Бойният ни ескорт е ужасно малоброен. Транспортните са наблъскани с войници като блеещи овци в кланица.“