Калам спря. Беше видял достатъчно. „Които и да са, спипали са ни в челюстите си.“ Заслиза надолу, усилие почти толкова рисковано, колкото и изкачването. По палубите щъкаха хора, моряци и морска пехота, офицери притичваха напред-назад и подвикваха.
Флагманският кораб на адюнктата, със „Силанда“ плътно до него откъм левия борд, плуваше точно към коридора. Ясно беше, че Тавори е решила да влезе в сражение с настъпващия полумесец. Всъщност нямаха голям избор. С вятъра зад гърба им атакуващите щяха да се врежат като острие на копие сред тромавите транспортни кораби. Адмирал Нок командваше предния ескорт на север и щеше да се опита да пробие през противника, преграждащ пътя им, и да изведе толкова транспортни, колкото успее — „Но вражеските кораби трябва само да ги притиснат към брега, към подводните скали в плитчините.“
Калам скочи на палубата и хукна напред. На носа стояха един до друг адюнктата и Бързия Бен, вятърът плющеше в наметалото на Тавори. Калам спря зад тях и Върховният маг го погледна през рамо.
— Скъсиха платната, дръпнаха юздата или каквото там моряците наричат забавяне.
— Защо? — учуди се Калам. — Безсмислено е. Кучите му синове трябваше да карат срещу нас на пълен ход.
Бързия Бен кимна мълчаливо.
Убиецът погледна адюнктата. Погледът й, вторачен във вражеската линия кораби, не издаваше нищо.
— Адюнкта… може би е време да извадите меча си.
— Още не — отвърна Тавори. — Там става нещо.
Калам проследи погледа й.
„Богове подземни, какво е това?“
На „Силанда“ сержант Геслер беше надул костената свирка и редиците гребла вече се полюшваха ритмично, безразлични към издутите вълни. С всеки нов тласък корабът изскърцваше тежко и с лекота поддържаше скоростта на флагманския дромон. Отделенията бяха изпънали платната и бяха по палубата, подготвяха броня и оръжие.
Фидлър клечеше до дървения сандък и се мъчеше да укроти вечното си гадене. „Богове, мразя го морето, проклетото подскачане напред-назад и нагоре-надолу. Когато умра, искам краката ми да са сухи. Това и нищо повече. Никакви други условия. Само краката сухи, проклятие…“ Най-сетне разхлаби каишките и вдигна капака. Морантските муниции бяха грижливо наредени в гнездата си.
— Кой може да хвърля? — изръмжа той и изгледа през рамо отделението си.
— Аз — отзоваха се в хор Корик и Смайлс.
— Защо питаш? — рече Кътъл.
Коураб Билан Тену’алас седеше, присвил колене до гърдите си. Толкова зле му беше, че не можеше да помръдне, камо ли да отговори на въпроса на Фидлър.
Тар сви рамене и каза:
— Ако е точно пред мене, може и да улуча, сержант.
Но Фидлър едва чу всичко това — очите му бяха приковани в Ботъл, който стоеше вцепенен, зяпнал към вражеската линия кораби.
— Ботъл? Какво има?
Лицето на Ботъл беше пепеляво.
— Лошо, сержант. Те… привличат.
Сеймар Дев се дръпна и гърбът й опря в коравото безчувствено дърво. Пред нея, от двете страни на главната мачта, стояха четирима Тайст Едур, от които изригваше пращяща във въздуха яростна магия, плющеше между тях като разкъсани вериги, кипеше и разцъфваше с бликащи сиви пламъци… а зад поклащащия се нос се надигаше тежка вълна, гърчеше се като гигантска натегната пружина, извисяваше се към небето…
Настръхналите вериги сила изплющяха от четиримата магьосници, извиха се на дъги наляво и надясно, навън и се сляха с посестримите си от корабите от двете страни на командния на Ханради Халаг, а след това литнаха напред, към другите кораби, и въздухът, който вдиша Сеймар Дев, й се стори мъртъв, нещо жизненоважно в него сякаш беше унищожено. Тя изохка, смъкна се безсилно на палубата, притисна колене до гърдите си. Закашля се, затрепери…
Въздух, пълен с живот, нахлу отново в дробовете й… някой стоеше вляво от нея. Извърна глава, погледна нагоре.
Карса Орлонг, неподвижен, зяпнал надигащата се вълна от магия.
— Какво е това? — попита навъсено.
— Древна магия — отвърна тя хрипливо. — Искат да ги унищожат. Искат да разкъсат над десет хиляди души… на парчета.
— Кой е врагът?
„Какъв е този дъх на живот, който носиш, Карса?“
— Малазанската имперска флота — чу Сеймар отговора на таксилианеца и видя, че е излязъл на палубата с Пернатата вещица и Преда Ханради Халаг. Тримата гледаха ужасяващата стихия.
Тоблакаят скръсти ръце.
— Малазанци. Те не са мои врагове.
Ханради Халаг се обърна към Карса Орлонг и каза дрезгаво:
— А Тайст Едур врагове ли ти са?
Очите на великана се присвиха в тънки цепки, взрени в магическата вълна, от която вече се носеше усилващ се рев, като от милион гневни гърла.