— Не.
— Тогава малазанците са ти врагове — отвърна Преда.
Тоблакаят извърна поглед към Преда и Сеймар Дев успя да долови, с трепет в душата, презрението му. Но той си замълча и седна на палубата до нея.
— Още малко и щеше да го наречеш глупак — прошепна му тя. — Радвам се, че не го направи — тези Тайст Едур не понасят критика.
— Което ги прави още по-големи глупаци — изръмжа великанът. — Но ние го знаехме, Сеймар Дев. Те вярват, че императорът им може да ме надвие.
— Карса…
Странен хор от викове изригна от магьосниците и всички те се сгърчиха, все едно нечия огнена ръка се бе пресегнала към телата им, свила се беше здраво и жестоко около гръбнаците им — очите на Сеймар Дев се разшириха… „Този ритуал, огъва ги… о, колко болка…“
Огромната стена изведнъж се издигна над внезапно затихналата морска повърхност. Извиси се още и още нагоре — а в пространството под нея, в откроилата се противно на всякаква нормалност ивица се виждаха малазанските кораби, с настръхналите им платна, всеки понесъл се напосоки от паниката, обзела горките кучи синове… освен онези двата в челото, бойният дромон и плътно до него откъм открито море — корабът с черния корпус, чиито гребла бляскаха от двете страни.
„Какво?“
Ханради Халаг пристъпи напред, зърнал най-сетне черния кораб, но Сеймар, присвита долу на палубата, не можеше да види лицето му, само тила — но видя как изведнъж високата му фигура се напрегна и застина.
А след това започна още нещо…
Магическата вълна се изтръгваше от повърхността, повличаше бели пръски кипнала вода, която се разкъсваше и падаше, докато прорязаната със сиви пламъци стихия я издигаше все по-нагоре. Ревът се носеше напред, силен и яростен като връхлитаща рат.
Гласът на адюнктата прозвуча тихо. Бездушно.
— Бързи Бен…
— Не са лабиринти. — Магът беше изумен. — Древна е. Крепости, но прорязани с Хаос, с гнило…
— Сакатият бог.
Магьосникът и убиецът извърнаха очи към нея.
— Пълна сте с изненади — отбеляза Бързия Бен.
— Можеш ли да отвърнеш?
— Адюнкта?
— Тази Древна магия, маг… можеш ли да й отвърнеш?
Погледът, който Бързия Бен хвърли на Калам, стъписа убиеца, но напълно подобаваше на отговора, който последва:
— Ако не мога, значи всички сме мъртви, адюнкта.
„Кучи сине… напипал си нещо…“
— Нямаш много време — рече адюнктата и добави: — Аз обаче имам меча си.
И тръгна по палубата. Калам, с разтуптяно сърце, се взря в тътнещата пенеста стихия, затулила небето на север.
— Бързак, нямаш много време, нали знаеш. Върне ли се с меча си…
— Съмнявам се, че ще е достатъчен — прекъсна го чародеят. — Или може би за този кораб и само за него. Колкото до останалите — забрави.
— Направи нещо тогава!
А Бързия Бен му отвърна с усмивка, която убиецът бе виждал толкова пъти, стотици пъти, и този блясък в очите — толкова познат, така…
Чародеят плю на ръцете си, потърка ги и изсумтя:
— Щом ще си играете с Крепостите… значи аз…
— Стиска ти обаче — обади се Калам.
— За кое?
— „Пълна сте с изненади“ й каза.
— Да. Е, отвори ми малко място сега. Преди доста време беше. Може да съм малко… поръждясал.
„Толкова познато… толкова… плашещо.“
На борда на „Силанда“, четири галса на юг, Ботъл усети как нещо изопна всичките му сетива. Извърна рязко глава и погледът му се впи в мостика на „Бясната вълчица“. Бързия Бен, сам, изправен на носа с изпънати настрани ръце, като в проклет жест на жертвоприношение…
… а около Върховния маг закипяха пламъци с цвета на прошарена със злато кал, потекоха напред и нагоре, бързо — „Толкова бързо, свирепо — боговете да ме вземат — не, повече търпение, глупако! Ако те…“
Ботъл зашепна молитва, хвърли цялата си воля в извличането на Върховния маг — „По-бавно, глупако! По-бавно! Ето така, насити го цвета, по-плътен, сега го разлей по двете страни, просто обратно кално свлачище, всичко върви обратно нагоре по склона, пламъци като дъжд, езици от златиста грозна ярост, да, точно така…“
„Престани да се бориш с мен, проклет да си. Не ме интересува колко си уплашен — паниката ще съсипе всичко. Внимавай!“
Изведнъж главата на Ботъл се изпълни с миризма… на козина. Нежният допир на две не съвсем човешки ръце — и отчаяните му усилия да усмири безумния ентусиазъм на Бързия Бен изведнъж престанаха да означават каквото и да било, щом волята му бе забърсана с един замах, като паяжина…
Калам, приклекнал на стъпалата към мостика, видя как Бързия Бен, широко разкрачен, бавно се повдигна от палубата все едно някаква сила го беше стиснала с невидими ръце за предницата на куртката, придърпа го и след това го разтърси.