— Аномандър Рейк — каза едурът. — Чернокрилият господар, който живее при Портите на Мрака.
— Последното, което чух — отвърна Таралак Вийд, — е, че живееше на летяща крепост, наречена Лунния къс. Сражавал се е с магия с малазанците на един далечен континент, над град, наречен Пейл. И Аномандър Рейк е бил победен. Но не и убит.
Стъписване и неверие се смесиха по обветреното набраздено лице на воина Едур.
— Трябва да ми разкажеш повече за това. Онзи, когото наричаш Аномандър Рейк, как го описват?
— Малко знам за това. Висок, чернокож, сребриста коса. Носи някакъв проклет двуръчен меч. Дали тези подробности са точни? Не зная… Но виждам в погледа ти, Алрада Ан, че трябва да са. — Таралак замълча, премисляше колко още да разкрие — следващите му думи щяха да включат тайно знание, информация, неизвестна за мнозина. И все пак… „Я да видим какво ще донесе това.“ Мина на ледерийски и заговори: — Аномандър Рейк е Тайст Андий. Не Едур. Но ако се съди по реакцията ти, бих си помислил, че и ти като Томад Сенгар си уязвен по някакъв начин от нежелано разкритие.
За миг в очите на воина се долови страх. Той хвърли поглед към Туайлайт, обърна се и се отдалечи.
— Има неща, за които не си в течение, и най-добре е да си остане така — каза му Атри-преда. — Невежеството те пази. Но не беше разумно да разкриваш, че знаеш ледерийския език.
— Убеден съм, че Алрада Ан няма да е склонен да съобщи за разговора ни на никого — отвърна гралът. Погледна я в очите и се усмихна. — Както и вие, Атри-преда.
— Непредпазлив си, Таралак Вийд.
Той плю на ръцете си, прокара ги през косата си и за пореден път се учуди на неприязнения й поглед.
— Кажи на Томад Сенгар следното, Атри-преда. Той е този, който рискува много с настояването си силата на Икариум да бъде подложена на изпитание.
— Прекалено уверен изглеждаш.
— За кое?
— Че спътникът ти е най-страховитата заплаха, срещу която се е изправял някога император Рулад. Уви, както неизменно се доказваше, всички други, които са вярвали в същото, вече са мъртви. А бяха толкова много, Таралак Вийд. Томад Сенгар трябва да бъде убеден. Трябва да бъде накаран да го повярва, преди да реши да отведе приятеля ти да застане срещу неговия син.
— Неговият син?
— Да. Император Рулад е най-малкият син на Томад Сенгар. Всъщност вече е единственият син, който му остана. Другите трима изчезнаха или са мъртви. Вероятно всички вече са мъртви.
— В такъв случай — отвърна гралът — може би това, което Томад иска да оцени, е не силата на Икариум, а липсата й. В края на краищата кой баща би желал смъртта на последния си жив син?
Туайлайт само го изгледа продължително. После се обърна.
И го остави сам, още по-намръщен и объркан.
Сержант Хелиан беше намерила моряшки ром и сега обикаляше по палубите с добродушна усмивка на лицето. Няма и преди половин камбана беше запяла някаква мрачна траурна песен от Картуул — точно когато самата Бездна се бе отприщила в небесата пред тях.
Масан Гилани, смъкнала вече бронята и загърната в дебелото наметало против ледения вятър, седеше с още няколко войници общо взето встрани от пътя на моряците. Вражеската флота вече беше някъде на юг, скрита в предвечерния сумрак — и прав им път.
„Вече си имаме Върховен маг. Истински. Онзи, Бързия Бен, бил е Подпалвач на мостове в края на краищата. Истински Върховен маг, който току-що ни спаси кожите. Това е добре.“
Нов знак красеше наметалото й, от сребърни, пурпурни и златни конци — много се гордееше с изделието си. „Ловци на кости. Да, мога да го изтърпя това име.“ Вярно, не беше толкова яко като Подпалвачите на мостове. Всъщност смисълът му беше малко замъглен, но това си беше на място, след като историята на Четиринадесета армия дотук бе не по-малко мътна. Или поне достатъчно размътена, та нещата да изглеждат объркани и несигурни.
„Като това накъде вървим. Какво предстои? Защо ни отзова императрицата? Не че Седемте града не се нуждаят от възстановяване — или от малазанци, да попълнят опразнените гарнизони.“ Но пък чумата сега беше стиснала земята за гърлото и още я давеше до смърт.
„Но пък си имаме Върховен маг.“
Младото момиче, Синн, се присви, разтреперано от студ, и Масан Гилани отгърна наметалото си. Синн се пъхна в топлата й прегръдка, сгуши се и отпусна глава на гърдите й.
Близо до тях сержант Корд още ругаеше Кръмп, който глупаво беше махнал на един от подминаващите ги вражески кораби малко след така и несъстоялата се битка. Кръмп беше този, който бе забъркал кашата при стената на Ю’Гатан, припомни си тя. Дето бягаше и коленете му стигаха чак до големите му клепнали уши. И който слушаше сега сержанта с широка идиотска усмивка и лицето му потръпваше от чиста наслада всеки път, щом тирадата на Корд стигнеше до нови висоти на въображение.