Ако всичко това продължеше още малко, подозираше Масан Гилани, сержантът като нищо щеше да се нахвърли на Кръмп и да стисне дългия му мършав врат с голямата колкото юмрук подскачаща ябълка. Само за да разкара тъпата усмивка от идиотското му конско лице.
Малката ръка на Синн се заигра с едната гърда на Масан, показалецът закръжи около зърното.
„Що за компания ми предлага това малко дяволче?“ Лекичко избута ръката, но тя се върна. „Добре. Какво толкова. Но проклятие, колко студена е ръката й.“
— Всички са мъртви — измърмори Синн.
— Какво? Кои всички са мъртви, момиче?
— Всички са мъртви… харесва ли ти това? Мисля, че ти харесва.
— Пръстът ти е студен. Кои всички са мъртви?
— Големите.
Пръстът се отдръпна, смени го топла влажна уста. Танцуващ език.
„Дъх на Гуглата! Какво пък, мога да се сетя и за по-лоши начини за край на този ужасен ден.“
— Сестра ми ли се крие там?
Масан Гилани вдигна очи към ефрейтор Шард.
— Да.
На лицето му се беше изписало малко болезнено изражение.
— Не иска да ми каже… какво се е случило в имението. Какво е станало… с нея. — Поколеба се за миг. — Твоето наметало не е първото, под което се пъхва тази нощ, Масан Гилани. Макар че си първата жена.
— А, разбирам.
— Искам да знам какво е станало. Разбираш ли? Трябва да знам.
Масан Гилани кимна.
— Мога да го разбера — продължи Шард, извърна се и потърка лицето си. — Всички се справяме по свой начин…
— Но ти си брат й — отвърна тя и кимна. — И искаш да си сигурен, че никой няма да й направи нещо, което не бива.
Той въздъхна тежко.
— Благодаря ти, Масан. Всъщност от теб не се притеснявах…
— Съмнявам се, че трябва да се притесняваш от който и да е от нас. Не и от отделенията тук.
— Знаеш ли — заговори той и тя видя, че по бузите му се стичат сълзи. — Точно това ме изненадва. Тук, с тези хора — всички ние, които се измъкнахме изпод града — всички казаха същото, каквото и ти току-що.
— Шард — каза тя. — Ти още ли си от Ашокския полк? Ти и другите?
Той поклати глава.
— Не. Вече сме Ловците на кости.
„Това е добре.“
— Останали са ми още малко конци. Сигурно ще мога да ви заема наметала… някой по-топъл ден…
— Шиеш хубаво, Масан Гилани. Ще кажа на другите, ако може.
— Може. Бездруго няма какво друго да правим на тези тумбести морски кончета.
— Благодаря ти. Искам да кажа — за всичко.
— Иди да поспиш, ефрейтор. Ако съдя по дъха на сестра ти, тя вече прави точно това.
Той кимна и се отдалечи.
„А ако някой още не го е схванал и се опита да се възползва от това дете, жив ще го одерем.“
Четири деца затичаха по палубата, едното се разпищя от смях. Сгушена в прегръдката й, Синн леко се размърда, после се отпусна отново, с устни, впити в гръдта й. Далхонийката гледаше децата, щастлива, че са се съвзели от похода, че и те са започнали изцеряването си. „Всички се справяме по свой начин, да.“
Та какво беше видяла Синн, когато каза, че всички са мъртви?
„Богове долни, не мисля, че държа да го знам. Не и тази нощ поне. Нека поспи. Нека другите си поиграят, а после да се сгушат под одеялата някъде долу. Нека всички поспим. Бързия Бен е дар за всички ни. За всички ни.“
Братът и сестрата стояха на носа, плътно загърнати в наметалата си и загледани в звездите, изпълнили нощния мрак на север. Скърцащи въжета, пращене на изопнати платна. На запад планинска верига, по-черна от небето, очерта полуостров Олфара.
Сестрата наруши дългото мълчание.
— Трябваше да е невъзможно.
Брат й изсумтя.
— Беше невъзможно. Това е целият проблем.
— Тавори няма да получи каквото иска.
— Зная.
— Свикнала е с това.
— Трябва да се справи с нас, да.
— Знаеш ли, Нил. Той спаси всички ни.
Отвърна й кимване, невидимо в мрака.
— Особено Бързия Бен.
— Съгласен съм. Значи — продължи Нил — и двамата сме съгласни, че е добре, че е с нас.
— Така излиза — отвърна Недер.
— Само че го казваш, защото го харесваш, сестро. Харесваш го, както жена харесва мъж.
— Не ставай идиот. Но онези сънища… и каквото му прави тя…
Нил изсумтя отново.
— Учестява ти дъха, нали? Онази животинска ръка, като го стисне здраво…
— Престани! Не това имах предвид. Просто… да, хубаво е, че той е с армията. Но тя с него… ами, не съм сигурна.
— Ревнива си, искаш да кажеш.
— Братко, това детинско дразнене ми омръзва. Има нещо, хм… натрапчиво в начина, по който го използва.
— Добре, за това ще се съглася. Но за нас двамата, сестро, остава един жизненоважен въпрос. Ерес’ал е проявила интерес. Преследва ни като чакал.