— Не нас. Него.
— Точно. И точно в това е същината на въпроса. Ще й го кажем ли? Ще го кажем ли на адюнктата?
— Какво да й кажем? Че някакъв си войник с мокър чатал в отделението на Фидлър е по-важен за нея и армията й от Бързия Бен, Калам и Апсалар, взети заедно? Слушай, първо изчакваме да видим какво ще каже Върховният маг на адюнктата — за случилото се преди малко.
— В смисъл, ако каже малко или се направи, че не е разбрал нищо…
— Или си го припише и почне да се перчи като Първи герой — тогава ще решим как да отвърнем, Нил.
— Добре.
Помълчаха няколко мига, после Нил каза:
— Не бива да се безпокоиш прекалено, Недер. Една полужена-полуживотно, цялата покрита с миризлива козина, не може да е сериозна съперничка за сърцето му, нали?
— Но не беше моята ръка… — Тя изведнъж млъкна, след което засипа низ от най-люти уикски ругатни.
А Нил се усмихваше в тъмното. Благодарен все пак, че сестра му не може да го види.
Трюмът беше пълен с морски пехотинци, излегнати или присвити под одеялата, толкова много, че Апсалар изпитваше безпокойство, все едно се бе озовала в някоя войнишка гробна могила. Избута завивките си и стана. Два фенера се поклащаха от таванските греди, с почти догорели фитили. Въздухът бе натежал и мръсен. Тя закопча наметалото си и тръгна към люка.
Излезе на средната палуба. Нощният въздух беше хапливо студен, но блажено свеж. Видя двама души на носа, Нил и Недер, така че се обърна и се заизкачва към кърмата. Там също имаше човек опрян на перилото. Войник, нисък, набит, с гола глава въпреки ледения вятър. Плешив, с кръг дълги сиви сплъстени кичури около темето, плющяха под напора на вятъра. Не го познаваше.
Апсалар се поколеба за миг, после сви рамене и отиде до него.
— Просиш си болест, войник. Вдигни си поне качулката.
Старият мъж само изсумтя.
— Казвам се Апсалар.
— И искаш да чуеш моето име, нали? Но ако ти го кажа, е свършено. Само мълчание. Винаги става така.
Тя се загледа в кипналата зад кърмата вода. Бяла фосфоресцираща пяна.
— Не познавам Четиринадесета армия.
— Едва ли щеше да има разлика. Това, което съм правил, не е тайна за никого.
— Едва наскоро се върнах в Седемте града. — Замълча. — Все едно, не си само ти обременен от неща, които си правил преди.
Той я погледна.
— Много си млада, за да те тормози миналото.
— А ти, войник, си твърде стар, за да ти пука за твоето.
Той се изсмя горчиво и отново се загледа в морето.
Облаците на изток се махнаха от лунния лик, но светлината си остана смътна, приглушена.
— Погледни — заговори той. — Очите ми са здрави, но тази луна е като в мъгла. И не е замъглена от облаци. Далечен свят, нали? Друго селение, с други армии, които пълзят насам-натам през мъглата, избиват се едни други, извличат деца на улиците, секат с кървавите си мечове. И бас слагам, че от време на време поглеждат нагоре, ядосват се на цялата прах, която са вдигнали, че им пречи да видят онзи, другия свят в небето.
— Като дете вярвах, че там има градове, но не и войни — отвърна Апсалар. — Само красиви градини и цветята винаги са разцъфтели и всеки сезон, денем и нощем, изпълват въздуха е възхитителен аромат… Знаеш ли, веднъж го казах всичко това на едного. По-късно той ми призна, че се влюбил в мен в онази нощ. С този разказ. Беше млад, разбираш ли.
— А сега той е само тази празнота в очите ти, Апсалар.
Тя трепна.
— Ако продължаваш с подобни наблюдения, ще ти науча името.
— Но това само ще развали всичко. Всичко. В момента съм просто аз, просто един войник като всички други. Разбереш ли кой съм, всичко се разпада. — Намръщи се и се изплю в морето. — Е добре. Нищо не трае вечно, дори незнанието. Аз съм Скуинт.
— Не искам да уязвявам егото ти — колкото и да е изтерзано, — но името ти не разкрива кой знае какво.
— Не лъжеш ли? Хм, виждам, че не. Е, това изобщо не го очаквах, Апсалар.
— Тъй че нищо не се променя, нали? Нищо не знаеш за мен, нито аз — за тебе.
— Забравил съм го онова чувство. Този млад мъж — какво стана с него?
— Не знам. Оставих го.
— Не го ли обичаше?
Тя въздъхна.
— Сложно е, Скуинт. Намекнах за миналото си. Истината е, че го обичах прекалено много, за да мога да понеса да го видя затънал в живота ми, в онова, което бях — и все още съм. Той заслужава нещо по-добро.
— Проклета глупачка. Виж ме мен. Аз съм сам. Някога изобщо не бързах да променя това. А после… един ден се събудих и беше много късно. Сега самотата ми дава покой, но не е приятен този покой. Вие двамата сте се обичали — имаш ли представа колко рядко и ценно е това? Разбила си живота си и неговия — също, според мен. Слушай… иди и го намери, Апсалар. Намери го и го дръж до себе си — е, чие его се самоизтезава, а? Ето, мислиш си, че промяната може да е само в едната посока.