Сърцето й биеше силно. Не можеше да проговори, всеки контрааргумент, всяко опровержение сякаш се стапяше. По кожата й изби студена пот.
Скуинт извърна очи.
— Богове долни, това ако не е истински разговор. Откровен и жесток… самият живот. Слизам долу — главата ми изтръпна. — Замълча. — Едва ли ще поискаш да поговорим пак. Просто Скуинт и Апсалар, които нямат нищо общо, освен че нищо не знаят един за друг.
Тя кимна и промълви:
— На мен… ще ми е хубаво, Скуинт.
— Добре.
Вслуша се в заглъхващите му стъпки. „Горкият човек. Постъпи добре, че отне живота на Колтейн, но е единственият, който не може да го понесе.“
Докато слизаше към трюма, Скуинт спря за миг, с ръце на въжетата от двете страни на стръмните стъпала. Можеше да й каже повече, но представа нямаше, че толкова лесно ще прониже защитата й. Тази уязвимост беше… неочаквана.
„Човек, който е бил обсебен от бог, би трябвало да е по-твърд, нали?“
— Апсалар.
Тя позна гласа и затова не се обърна.
— Здравей, Котильон.
Богът се приближи и се опря на перилото до нея.
— Не беше лесно да те намеря.
— Изненадана съм. Правя каквото поиска все пак.
— В сърцето на Малазанската империя. Тази подробност не я предвиждахме.
— Жертвите не стоят на едно място да дочакат ножа. Макар и да не подозират, са способни да променят всичко.
Той замълча и Апсалар усети ново напрежение. На смътната лунна светлина лицето му изглеждаше уморено, а очите горяха трескаво.
— Апсалар, аз бях… равнодушен…
— Котильон, ти можеш да си всякакъв, но чак пък равнодушен…
— Непредпазлив тогава. Нещо се е случило — трудно е да се сглоби картината. Все едно, че необходимите подробности са разхвърляни в кална локва и нищо повече не можех да направя, освен да опипвам слепешком, без дори да съм сигурен какво търся.
— Кътър.
Той кимна.
— Имало е нападение. Засада, мисля — дори спомените, утаили се в земята, където се е проляла кръвта, са накъсани — много малко успях да разчета.
„Какво е станало?“ Искаше да зададе този въпрос. Веднага, да среже през този негов бавен предпазлив подход… „Не е предпазливост… той увърта.“
— Близо до мястото има малко селце — те са разчистили всичко.
— Той е мъртъв.
— Не знам — тела нямаше. Един гроб, но беше отворен и мъртвецът — изровен… не знам защо ще го прави някой. Все едно, загубих връзка с Кътър и това ме безпокои повече от всичко.
— Загубил си връзка — повтори унило тя. — Значи е мъртъв, Котильон.
— Честно, наистина не знам. Но има други две неща, за които съм сигурен. Искаш ли да ги чуеш?
— Важни ли са?
— Това ти ще прецениш.
— Добре.
— Една от жените, Сцилара…
— Да?
— Тя е родила — поне за това е доживяла и детето сега е под грижата на селяните.
— Това е добре. Друго?
— Хеборик Леката ръка е мъртъв.
При тези думи тя се обърна — но с гръб към него, загледа се над морето към далечната смътна луна.
— Призрачните ръце.
— Да. Силата — аурата — на този старец гореше като зелен огън, носеше свирепата ярост на Трийч. Беше безпогрешна…
— И вече я няма.
— Да.
— Имаше още една жена, момиче.
— Да. Искахме я, двамата със Сенкотрон. Жива е и всъщност се появява точно там, където искахме да е, с една съдбоносна разлика…
— Че не вие със Сенкотрон я контролирате.
— Напътствие, не контрол — не бихме си позволили контрол, Апсалар. За жалост, същото не може да се каже за новия й господар, Сакатия бог. — Поколеба се за миг и добави: — Фелисин Младша е Ша’ик Преродената.
Апсалар кимна.
— Като меч, убиващ създателя си… има цикли на справедливост.
— Справедливост ли? Бездната да ме вземе, във всичко това изобщо няма справедливост, Апсалар.
— Нима? — Тя се обърна към него. — Отпратих Кътър, защото се боях, че ще умре, ако остане с мен. Отпратих го и точно това го уби. Ти искаше да използваш Фелисин и сега тя се оказва пионка в ръката на друг бог. Трийч искаше дестраянт, да поведе поклонниците му на война, но Хеборик е убит, без да е постигнал нищо. Като тигърче, счупило черепа си с лапа — целият този потенциал, тази възможност — край. Кажи ми, Котильон, каква задача беше възложил на Кътър в групата им?
Той не отговори.
— Възложил си му да пази Фелисин Младшата, нали? И той се е провалил. Жив ли е? За него самия може би най ще е добре да не е.
— Не го мислиш сериозно, Апсалар.
Тя затвори очи. „Да, не го мисля. Богове, какво да правя… с тази болка? Какво да правя?“